— Ще стигнем и до него. Но преди това, след като вече знаете кои сме, бихме искали да научите и как сме станали такива, каквито сме. — Сара кимна на Едуардо.
Е, както вече казах, почти се досещах за неговата съдба, обаче знаех и че кубинските изгнаници обичат да разказват историите си.
— Баща ми Енрике беше земевладелец в Куба — започна той. — Имаше плантации за захарна тръстика и захарни рафинерии. Когато Кастро взе властта, арестуваха баща ми и по-големия ми брат, също Енрике, и ги хвърлиха в затвора, където първо почти ги уморили от глад, а после ги изправили пред наказателния взвод и ги разстреляли. Според очевидци последните им думи били „Viva Cuba“.
Замълча за миг, после продължи:
— Комунистическите копелета понякога упояват хората, които ще екзекутират, за да нямат последни думи. Или ги докарват до пълно изнемощение от глад. Или им източват кръвта. Защото не искат мъченици, не искат бунтовни слова преди екзекуцията.
— Ужасно съжалявам.
— Не е само това. Ние с майка ми бяхме изхвърлени от дома ни. Преместиха ни в една казарма и ни пращаха да работим в плантациите, които дотогава бяха наши. Сестра ми, беше десетгодишна, се разболя. Отведоха я и никога повече не я видяхме. Майка ми умря от изнемога — или от разбито сърце. След като изгубих цялото си семейство… нямаше защо да остана. Избягах и се добрах до едно крайбрежно селце, откъдето заедно с още неколцина души откраднахме платноходка. Обаче нямаше вятър и шест дни бяхме в морето. Откри ни един катер на американската брегова охрана. Качиха ни на борда, както правеха преди да променят политиката, и ни отведоха в поделението си на Кий Уест. — Млъкна, после прибави: — Вечно ще съм им благодарен.
И вечно гневен. Ама кой можеше да го обвинява? Аз не бях израснал в Южна Флорида, но живеех тука достатъчно отдавна, за да съм чувал подобни ужасии от хора на неговата възраст. Също като оцелелите от Холокоста, те нищо не забравят, а и не бива. Обаче животът с такова бреме е тежък. Не знаех какво друго да кажа, освен:
— Съжалявам за близките ви.
— Вярвам, че Бог ме е спасил, за да възмездя всички пострадали от ръцете на онези безбожни чудовища.
Всъщност не ми се водеше този разговор, но го попитах:
— Ако вие и вашите приятели успеете да свалите режима, ще си отмъщавате ли? Ще разстрелвате ли комунисти?
— До последния.
— Ние искаме единствено справедливост — намеси се Сара. — Да ни възстановят отнетото и да можем да се завърнем в Куба. И да установим човешки права и свободи, каквито имаме тук.
Това трябваше да е лесно, след като Едуардо разстреляше всички комуняги.
— Сара проектира прекрасен паметник на всички мъченици, убити от режима — каза Едуардо.
Никога не съм сигурен какво да говоря в присъствието на хора, които са се посветили на някаква кауза. Майка ми твърди, че съм бил егоцентрик. Сигурно е права. Но трябваше да направя някакъв уместен коментар, затова казах:
— Надявам се някой ден да го вдигнете.
Тя си допи рома.
— Що се отнася до моето семейство, дядо ми е бил президент на една американска банка в Хавана. Не мога да ви кажа нито неговото име, нито името на банката. Ще разберете защо.
Пурата на Едуардо беше угаснала и Сара му я запали със своята. Двамата очевидно бяха привързани един към друг.
— Дядо често казваше, че повечето кубинци не взимали на сериозно силите на Кастро, които набирали мощ в планината Сиера Маестра — продължи тя. — Правителството на Батиста и вестниците се подигравали на революционерите и според дядо в Хавана царяло измамно чувство за сигурност.
Разменете Хавана с Кабул и все едно съм бил там.
— Но дядо беше интелигентен човек и още преди Кастро да се отправи към Хавана виждал, че дните на Батиста са преброени.
Всичките тия приказки за Кастро, Батиста и 1959–а ми напомниха за втората част на „Кръстникът“, която преди около две седмици бях гледал за кой ли път по телевизията. И Майкъл Корлеоне беше стигнал до същото заключение като дядото на Сара — че с Батиста е свършено.
— Дядо събрал всички американски и канадски долари в банката, както и бижутата и златните монети от сейфовете. И помолил клиентите си да прехвърлят другите си активи в неговата банка, за да ги прати със самолет в Америка. Всичко било опаковано поотделно и имената на собствениците били написани върху пакетите. Дядо издал и квитанции. — Сара ме погледна. — Тези пари така и не напуснали Куба.
— И ето ни сега тука.
Тя кимна.
— В тези пакети има и нотариални актове и други монетарни инструменти, както и около шейсет милиона долара в брой, които през хиляда деветстотин петдесет и осма са били много пари.