— Броя до три. Ако не ми дадеш микрофона…
— Няма да ти дам микрофона, Фелипе — спокойно го прекъснах аз. — Няма да предадем яхтата. Ние…
— Едно…
— Остави револвера — каза Джак.
— Две…
— Ще стреляш само веднъж, задник такъв, а после оня, дето не си го застрелял, ще те гепи и ще ти натика тоя патлак толкова навътре в гъза, че първият изстрел ще ти отнесе сливиците — заплаши го моят помощник — капитан.
Фелипе явно се нуждаеше от време, докато осмисли тази тирада. Хвърлих поглед през рамо и видях, че ръката, с която държи оръжието, трепери.
— Няма проблем, амиго. Всички ни е страх. Ама ще се оправим.
Обаче надали. Капитанът на стражевия катер премина на трасиращи снаряди, сигурно за да прибави психологически елемент в играта, и видяхме зелените пунктири на няма и пет метра от десния ни борд. Снарядите паднаха в мрачното море пред нас и успях да преброя осем експлозии. Мама му стара…
Рязко завих надясно и следващият залп изсвири на около метър и половина над рубката. Тази игра ми допадаше повече, когато не виждах колко са се приближили.
Към нас полетя още едно ято от осем зелени трасака и улучи водата на три метра от кърмата.
— Просто продължавай да си вършиш работата и не обръщай внимание на снарядите — каза ми Джак и ми напомни: — Не можеш да ги спреш, нито да промениш траекторията им. Затова давай нататък и не спирай.
— Мерси за съвета.
Не поглеждах назад към Фелипе, обаче Джак го държеше под око и реших, че оня е изпаднал в някакъв унес. Но пък хвърлих поглед към палубата и установих, че Сара още е просната по очи в блажено неведение, че катерът сега ни показва нещо, което преди не сме можели да видим. Тъкмо се канех отново да се обърна към руля, когато зърнах зелени пунктири, носещи се право към нас. Два снаряда улучиха кърмата и чух приглушена експлозия, последвана от плясъка на вълните, но не и от рева на двигателя. Повече не можехме да бягаме.
Сара не беше изкрещяла и явно нямаше представа, че са ни ударили, обаче след малко усети, че нещо се променило. Бавно се изправи и тръгна към рубката. От двигателя зад нея се вдигаше дим — но без пламъци.
Сякаш всичко утихна и чух вълните и вятъра. Обстрелът като че ли също беше спрял. Отправих поглед към хоризонта и видях в далечината приближаващите се навигационни светлини на стражевия катер. Щеше да ни настигне след десетина минути. Достатъчно време, за да задействаме план Б. Какъвто и да беше той.
Обърнах се към Джак, но той нямаше какво друго да каже, освен:
— Мамка му.
Сара ме погледна въпросително.
— Съжалявам. — Позамислих се и прибавих: — Капитанът остава на кораба. Вие ще го напуснете веднага. Успех.
Само че никой не понечи да излезе от рубката.
— Или всички ще го напуснем заедно, или всички оставаме тук — заяви Джак.
— Аз оставам на борда — най-после проговори Фелипе.
— Няма да се оставя да ме заловят — за кой ли път ме увери Сара. — Ще скоча в морето. — Впери очи в мене. — Заедно с теб.
— Аз не съм сигурен какво ще направя, ама ми трябва помощ, за да погреба тия… тия тленни останки в морето — каза Джак.
Сара каза молитва за мъртвите, която почваше с „Отче наш, който си на небето“ и свършваше с „предаваме душите на тези смели мъже в твоите ръце“.
С Джак тъкмо се канехме да преобърнем сандъка през борда, когато чухме познат звук и вдигнахме поглед към хоризонта. От север се приближаваха два грамадни хеликоптера.
Бяха на няколкостотин метра от нас и се носеха на няма и петнайсет метра над водата. Познах ги — бяха „Блек Хок“.
Хеликоптерите наклониха роторните си перки настрани и завиха на изток към стражевия катер.
Единият изстреля дълъг откос червени трасаци в небето, все едно казваше на кубинския капитан: „Край на играта. Прибирай се вкъщи“.
Другият вертолет зави и се насочи към нас. От отворената му врата висеше въже с голям спасителен кош.
Изтеглихме сандъка по-навътре, обаче никой нямаше какво да каже, докато Сара не наруши мълчанието.
— Всички се завръщаме у дома. Заедно.
И очевидно беше вярно.
ЧАСТ IV
55
Та влиза един в бара и вика: „Една „Корона“. Без лайм“. И барманът отвръща: „Лаймът е от мене“.
В „Зеленият папагал“ се пие от сутринта, докато не угасят осветлението. Беше два през нощта в понеделник и вече се готвеха да затварят.
Почти нямаше клиенти и с Амбър можехме да си поприказваме.
— Как беше в Куба?
— Добре.
— Как са хората?
— Повечето са нормални. — Едни се опитаха да ме убият, ама що да го споменавам?