Поех към къщи, обаче краката ми ме поведоха към Чартърния кей.
Докато крачех по смълчаните обточени с палми улици, продължих да си мисля за Куба — не какво съм видял, чул и преживял, а какво не съм.
Доколкото можех да преценя въз основа на скромните си познания по секретни операции, Едуардо и неговите амигос се бяха обърнали към своите амигос в ЦРУ с готов план. В Управлението явно го бяха харесали и подкрепили. Те там си падат по всякакви планове, стига да преебават Куба, даже да не са техни. Обаче в ЦРУ гледат да установят контрол върху чуждите планове и после обират лаврите, ако всичко мине успешно, пък ако не мине, се правят на ни лук яли, ни мирисали.
В крайна сметка бях сигурен, че ЦРУ проявява повече интерес към тленните останки на американските войници, убити в затвора „Вила Мариста“, отколкото към имането, което дядото на Сара бил скрил в някаква пещера. Не беше известно дали парите още са там и даже да бяха, на ония в Управлението не им дремеше. Нали не бяха техни. Що се отнасяше до нотариалните актове, в ЦРУ сигурно смятаха, че е полезно тъкмо те да разполагат с тези документи — а не кубинската изгнаническа общност, която имаше някакви свои си цели и вършеше разни шантави работи.
Можех да предположа, че в Управлението са се престорили на въодушевени от идеята на Едуардо за пресконференция в Маями и бурята от негодувание, която ще предизвика тя в Конгреса, медиите, обществеността, организациите за издирване на изчезнали при бойни действия и ветераните. Чао, кубинско размразяване!
ЦРУ обаче нямаше намерение да остави нещо толкова важно като американската външна политика на кубинската изгнаническа общност. И макар да бяха одобрили и подкрепили плана на Едуардо и неговите приятели, в Управлението бяха замислили друг сценарий — ЦРУ щеше да прибере веществените доказателства и да определя как, кога и дали изобщо ще видят бял свят.
Тъй де, човек не трябва да е гений, за да се сети, и бях изненадан, че Едуардо и неговите амигос не са предвидили, че последното действие ще бъде преработено от техните партньори в Управлението. А причината да не го предвидят, струва ми се, беше фактът, че също като ЦРУ, кубинската изгнаническа общност яко се беше надървила да преебе братя Кастро и не беше в състояние да разсъждава рационално. Бяха заслепени от омраза, също както мъжете се заслепяват от похот.
Нямах представа какво възнамерява да прави ЦРУ със съдържанието на ония два сандъка. Управлението спокойно можеше и да съдейства за кубинското размразяване, например по заповед отгоре, и да зарови веществените доказателства, които иначе щяха да преебат всичко. Както бяха погребали и „Мейн“. А можеше и да разкрие съществуването и съдържанието на сандъците на определени хора във Вашингтон, за да ги използват като разменна монета в преговорите. Това не ме интересуваше, освен че исках тленните останки да бъдат върнати на семействата на жертвите. И можеше да ги върнат. Без много шум. Някой ден. Но засега версията на ЦРУ гласеше, че сандъците са отишли на океанското дъно. Кийт каза, че съжалявал за това.
В крайна сметка ние с Едуардо, Карлос, Сара и Джак бяхме използвани и преебани. Що се отнасяше до Фелипе, той явно беше човекът на Управлението в Куба. Заедно с ЦРУ бяха разработили нашия план за бягство, но когато бягството се превърна в морска битка, той искаше да се предадем на кубинските стражеви катери — или по-скоро да излъчи по радиостанцията предварително уговорено съобщение до своите приятели в Управлението, че сме загазили. Така или иначе, струваше ми се, че си е изпуснал нервите и в резултат е изгубил доверието на приятелчетата си. Случва се. Но всичко е добре, когато свършва добре — хеликоптерите ни се бяха притекли на помощ.
Девизът на ЦРУ „Истината ще ви направи свободни“ е понятна за всеки шега, докато девизът на Кий Уест „Едно човешко семейство“ е тъжна шега. Някъде по средата между циничните лъжи и наивната вяра в човечеството се намира истинската човешка същност — сложна и способна на всичко, от героизъм и саможертва до предателство и убийство. Бях го видял в Афганистан, видях го и в Куба.
И последната ми мисъл за всичко това беше, че ако ние и „Мейн“ бяхме стигнали до Кий Уест, Кийт и неговите колеги щяха да ни очакват там, за да ни отърват от сандъците. В края на краищата тези сандъци нямаше как да се появят на пресконференция.
Вертолетите обаче се бяха позабавили и не знаех дали е заради бурята, или Кийт е подценил затрудненото ни положение. Можеше да се дължи и на типичната йерархична неспособност за бързи и решителни действия. Ако пък бях циничен, можех да си помисля, че в Управлението са се чудили дали не трябва да погребат в морето цялата операция. Както вече съм казвал, в Афганистан съм работил с агенти на ЦРУ и много ги биваше в тези неща. А когато допускаха грешки — например да пратят дрон, който да изстреля ракета „Хелфайър“ по къща, пълна с цивилни, — се оказваше, че това не било грешка, било с някаква цел, и човек така и не разбираше истината, понеже мъртвите не могат да говорят.