— И сега са много пари.
— Да, но тогава са били почти един милиард днешни пари. — И като банкерска внучка, Сара ми напомни: — От тези пари има над половин век изгубени ползи.
— Така става с парите, когато ги криеш под дюшека.
— Всъщност са скрити в пещера.
— Не съм убеден, че искам да знам това.
— В Куба има над двайсет хиляди пещери. Там направо е тъпкано с пещери.
— И предполагам, че вие знаете в коя от тях дядо ви е депозирал активите на клиентите си.
Тя кимна.
— Откъде сте сигурна, че никой не ги е изтеглил?
— Дядото на Сара е затворил входа на пещерата — отговори Едуардо. — И още е затворен.
Не го попитах откъде знае, че входът на пещерата още е затворен, но той явно разполагаше с тази информация, иначе сега нямаше да обсъждаме пътуването до Куба. Започвах да се виждам с пикел в ръка.
Сара си наля кока-кола и продължи:
— На първи януари хиляда деветстотин петдесет и девета силите на Кастро влезли в Хавана и Батиста избягал от страната. Не арестували веднага дядо, понеже работел в американска банка, а Кастро баламосвал света, че революцията не била комунистическа. Което е долна лъжа, мамка му!
Излязлата от красивите устни на Сара псувня ме изненада и аз се усмихнах, обаче тя не се усмихваше, затова кимнах.
— Революционната полиция разпитвала дядо за активите на банката и той им казал, че богатите клиенти са прехвърлили парите си извън страната още преди месеци, защото се опасявали от революция. Даже им показал фалшиви счетоводни книги. Всъщност съвсем малко богати кубинци били прехвърлили парите си. Повечето отлагали прекалено дълго.
— Правителството на Батиста падна съвсем внезапно — намеси се Едуардо. — Хавана празнуваше Нова година, когато силите на Кастро влязоха в града, и войниците на Батиста се разбягаха. Представителите на горната класа, държавните служители и висшите военни, които не успяха да избягат, бяха арестувани. Известно ни е, че част от тези хора са били вложители в банката и под изтезания може да са разкрили каквото са знаели за скритите от дядото на Сара банкови активи.
Положението на дядото на Сара не ми изглеждаше никак розово, обаче разказът ѝ свърши с хепиенд.
— С помощта на банковата централа в Америка дядо успял да се качи на един от последните пътнически самолети, излетели от Хавана. Пристигнал в Маями без нищо, само с баба ми и тримата им синове, единият от които е баща ми.
— Извадили са късмет.
— Да, и дядо продължил кариерата си в Маями. Наричаше го служебна командировка. Почина в Маями преди десет години. Баба още е жива, както и родителите ми — всички очакват да се завърнат в дома си в Хавана. — И прибави: — Ще видим къщата, когато отидем там.
„Може да ми пратиш и снимка“, помислих.
— Преди революционерите да затворят американската банка, дядо успял да прати телеграфически в централата всички данни за тези активи. Семействата, които избягали в Америка, били открити и получили квитанции, ако били изгубили оригиналните. Онези, които останали в Куба, стига да са оцелели, може би също ги пазят. Във всеки случай в централата на банката се пази архив за всичко и парите ще бъдат върнати на законните им собственици или техните наследници.
Без някои разходи, например моя хонорар.
— Добре, значи документите са в ред и сега само ви трябват парите.
— Те ни чакат. — Сара ме погледна. — Дядо беше много смел човек. Рискувал е живота си, за да защити собствеността на клиентите си и банката от ръцете на комунистите. Сега разбирате защо го приемам лично. Искам да довърша делото на дядо си.
Кимнах. Ако баща ми беше тук, щеше да я попита как са се сдобили с парите си онези богати кубинци. Доколкото бях наясно с това, правителството на Батиста е представлявало клон на американската мафия. Хазарт, дрога, проституция и порнография. Освен това много фабриканти и земевладелци като бащата на Едуардо не били просветени работодатели и тъкмо затова били арестувани след революцията. Чудех се също дали американската мафия е използвала дядовата банка и има пари в онази пещера. Зад всяко голямо богатство стои престъпление, но част от парите сигурно бяха спечелени по честен път. И всичките бяха спасени от попълзновенията на Кастро. Не издавам морални присъди — е, понякога го правя де, ама в този случай щях да се въздържа. Поне докато не решах дали искам да взема три от шейсетте милиона.
— За какво мислите? — попита Сара.
— Питам се защо точно сега. Защо не оставите парите до затоплянето на отношенията с Куба? Банката и вложителите би трябвало да могат да предявят законни претенции. Такъв е съветът ми. И е безплатен.