Познавах неколцина души, които законно бяха ходили в Куба с групи, и други, които бяха заобиколили забраната, влизайки в страната през Канада, Мексико и други държави. Повечето американци ходеха там от любопитство или за да имат с какво да се хвалят на парти, докато си пият коктейла и черпят с кубински пури. Или, подобно на сегашния кмет на Ню Йорк, който беше ходил там на меден месец, някои американци искаха да изпитат романтиката на социализма. А някои американци, сигурен съм, ходеха с престъпна цел и ако следеше новините, човек научаваше, че някои от тях сега лежат в кубински затвори — и както признаваше Едуардо, за част от тях никой не чуваше повече.
— Заминах с една група от Йейл, с учебна цел — продължи Сара и скромно добави: — Завърших архитектурния факултет в Йейл. Бяхме в Куба дванайсет дни и разгледахме прекрасната стара колониална архитектура, голяма част от която е в трагично състояние, за съжаление, както и грозната съветска архитектура, за щастие също в трагично състояние.
— Видяхте ли дома на дядо си?
— Да, красива къща в Стария град. Сега е мизерна комуналка. Видях и банката, чийто управител е бил дядо. Днес там се помещава държавната служба, в която хората ходят ежемесечно, за да получават купоните си за храна — така наречените „либретас“… Тъжно е… всъщност това ме изпълни с гняв.
Кимнах. Революциите обикновено заменят една група автократични бездарници с друга и истинските губещи са всички останали.
— Ако дойдете с мен в Куба, ще сме на групова учебна екскурзия, организирана от Йейл — каза Сара.
— Аз съм завършил Боудън.
— Много жалко.
Имаше чувство за хумор. Това беше добре. Щеше да ѝ трябва.
— Всеки може да се включи в групата, стига да има свободни места — увери ме тя.
Предположих, че вече съм включен.
— Тези разрешени пътувания се контролират изключително строго и през цялото време трябва да е известно къде сте — продължи Сара. — Почти няма възможност да се отделите от групата и кубинският екскурзовод може да съобщи за това в полицията. Закуските, обедите и повечето вечери са групови и през повечето време от деня сте в туристически автобус с групата и кубинския екскурзовод, а преди вечеря обикновено има лекции на двамата ръководители на групата от Йейл или на кубински университетски преподаватели.
— В колко часа са коктейлите?
— Общо взето, след вечеря сте свободен да разглеждате Хавана, но през деня е по-трудно да се отделите от групата, макар че има такива възможности. Ако се разболеете например — а много хора получават стомашно — чревни разстройства, — можете да си останете в стаята или да се престорите, че сте си в стаята, и никой няма да ви проверява.
— Стига да чуват пускането на водата в тоалетната.
— По-сериозно, моля ви.
— Извинявайте. Вижте, това го разбрах. Хайде да приемем, че вече сме в Хавана. Какво правим там? Ще се срещаме ли с някого?
— Да, може би с човека, с когото се срещнах при предишното си пътуване. Или с някой друг.
— И те ще ни заведат при пещерата, така ли?
— Не. Нашият човек в Хавана ще ни помогне да напуснем града и да стигнем до провинцията, в която е пещерата. Там ще ни посрещне човек, който ще ни осигури подслон и превозно средство, за да закараме парите от пещерата до Кайо Гилермо.
Май прекалено много хора в Куба знаеха за това.
Сара забеляза намръщеното ми чело и ме увери:
— Те не знаят нито за пещерата, нито за парите. Сигурни хора са. С тази част няма да имаме проблеми.
— А със следващата?
— Превозването на парите от пещерата до Кайо Гилермо е най-трудната… най-опасната част от плана. Трябва да проявим находчивост и хитрост.
Всъщност трябваше да сме Супермен и Суперуоман. Обаче за три милиона долара можех да съм находчив и хитър.
— А как ще прехвърлим парите на „Мейн“?
— Има няколко възможности. Ще разберем преди да стигнем в Кайо Гилермо.
Прехвърлянето на парите на „Мейн“ ми се струваше най-слабото звено в бездруго слабата верига от действия. Но това нямаше да е мой проблем, ако се откажех. Каквото всъщност беше решението ми засега. Обаче за пълнота на надлежната проверка я попитах:
— И вие знаете точното местонахождение на пещерата, така ли?
— То е известно само на мен. Дядо е оставил на баща ми карта с подробни напътствия и татко ми я даде.
— Добре. — Това беше повече, отколкото бях получавал от баща си. — Защо я е дал на вас?
— Баща ми беше любимият син на дядо, а аз бях любимка и на двамата.
— Ясно. — Според този принцип на унаследяване аз нямаше да получа и петак.