Той ме стрелна с поглед.
— Не са много. Половин кутия деветмилиметрови…
— Вземи част от нечестно спечелените си две хиляди и купи поне четиристотин патрона за автомата, сто за пистолетите и няколко кутии за пушката.
Джак се зазяпа през предния прозорец и след малко каза:
— Месечната заплата за участие в бойни действия във Виетнам беше петдесет и пет долара. Можеш ли да повярваш, че съм рискувал живота си за по-малко от два долара на ден?
— Не си рискувал живота си за това.
— Да. Но даже за половин милион…
— Хубаво си помисли, Джак. Аз ще участвам, но ако ти откажеш, трябва да знам.
— Ти си помисли хубаво. Аз само ще ловя риба. Освен ако оная мадама не ти е казала нещо друго.
— Само каквото вече ти е известно. Ти ще управляваш яхтата, с която ще се измъкнем. Ние със Сара ще оберем банката.
— Каква банка?
Не отговорих.
— Ще ни преследват ли по време на измъкването?
— Надявам се, че няма.
— А ако ни преследват?
— Точно затова ти дават половин милион.
Той кимна, после попита:
— Заради обира ли ти плащат два милиона?
— Вече са три.
— Сериозно? Явно е станало по-опасно.
— Виж какво, ако стрелят по нас, заплатата ти за участие в бойни действия ще е още половин милион. Ако участваш.
Джак се замисли, после се усмихна.
— Добре… ама ако не успеете да се доберете до яхтата, след турнира просто ще отплавам за вкъщи, ще продам яхтата и ще задържа парите.
„Даниъл Маккормик умря. И продавам яхта“.
— Разбрахме ли се?
Погледнах го.
— Разбрахме се.
Стиснахме си ръцете.
Огряната от луната вода беше спокойна, южният вятър се усилваше и „Мейн“ пореше вълните с двайсет и пет възела. На хоризонта вече се виждаха светлините на Кий Уест.
Джак запали цигара.
— Спомням си кубинската революция.
— Оная през хиляда осемстотин деветдесет и осма ли?
— Не, оная през петдесетте, умнико. Навремето беше голяма новина.
— Не и за мене, старче. Още не съм бил роден.
— Тогава бях малък. Спомням си я от телевизията. — Той се умисли, после продължи: — Свещениците в моята черква, „Свети Йосиф“, разправяха, че комунистите затваряли църквите в Куба и арестували свещениците. Даскалът в католическото ми училище викаше, че Кастро бил Антихрист. — Джак се засмя. — Изкарваше ми ангелите от страх.
Предполагам, че през 50–те години на XX век католицизмът и комунизмът не са вървели рамо до рамо в Америка. А Джак си припомняше ония дни на изгубената американска невинност, което намирах за интересно.
Той смукна от цигарата си.
— За да изкарам пари, след всяка служба продавах католическия вестник, „Таблет“, на тротоара пред черквата. За десет цента. В „Таблет“ имаше всевъзможни репортажи за бежанци от Куба, за екзекутирани хора. „Свети Йосиф“ събираше пари за бежанците и помня, когато на нашата улица се засели първото кубинско семейство… Знаеха доста добре английски и тоя тип, Себастиан, разправяше на съседите за всичко, което изгубил в Куба, фабрика и още някакви работи, а жена му — не се сещам името ѝ — все плачеше. Децата им бяха малки. Три парчета. Бяха си наред, ама все дрънкаха за голямата къща, дето я имали в Куба. И за слугите си. Сигур всички са се смятали за преебани. — Джак се усмихна. — А бе, то аз съм се родил преебан в Ню Джърси!
Има два вида история: онази, която си чел, и онази, която си преживявал — или в която дори си участвал. За Джак кубинската революция беше детски спомен. За Сара тя представляваше историята на нейния род и част от нейната идентичност. За Едуардо — травма от детството и мания. За мене нямаше значение. До днес.
— Имаш ли им доверие на тия? — попита Джак.
— Инстинктът ми подсказва, че са почтени.
— Това не отговаря на въпроса ми.
— Те имат нужда от нас.
— Докато се качим на яхтата с парите, които откраднете.
— Ще сме въоръжени. И те сигурно си мислят същото за нас.
— Аха. Няма почтени крадци.
— Ние не сме крадци. Ще пренасяме пари, които богати кубинци са откраднали от бедни кубинци, за да бъдат върнати на богатите кубинци, които са ги откраднали.
Джак се усмихна и попита:
— Ти с оная си работа ли мислиш?
— Този път не.
— Добре. Колко пари ще крадете?
— Няма нужда да знаеш. И е излишно да те предупреждавам да не казваш нито дума за това на никого.
— „Приказлива уста кораб потопява“, както гласеше оня лозунг от Втората световна война.
— Двамата с тебе поотделно ще опишем всичко и аз ще оставя запечатаните пликове при моя адвокат, който ще ги отвори в случай на нашето изчезване или смърт.