А относно издирването на сведения за Република Куба, както вече споменах, бях убеден, че това пътуване няма да се осъществи, затова и не отделих много време на „ориентирането в обстановката“, както му викат в армията. Какво ти трябва да знаеш за място, което смърди? Пък и Карлос доста подробно ме бе запознал със ситуацията и ме беше уверил, че Сара Ортега щяла да е основният ми източник на информация за страната и че освен йейлския пакет с брошури и един пътеводител нямало нужда да чета повече. Отбеляза също, че не ме били избрали заради познанията ми за Куба, а заради опита ми с оцеляване във враждебна среда, тоест Сара Ортега имаше мозъка, а Даниъл Маккормик — топките, сиреч куража и хъса. Трябваше да се получи.
Попитах го как двамата със Сара ще пренесем парите на „Мейн“ в Кайо Гилермо и Карлос отговори:
— Планът ще е готов преди да стигнете там.
— А как аз или Сара ще разберем какъв е планът?
— Ще ви съобщим.
Не си дадох труд да се осведомя как и кога ще направи последното — и двамата бяхме наясно, че е най- добре да не разполагам с тази информация, в случай че кубинската полиция прикрепи електроди към топките ми.
Карлос също ми съобщи:
— Не искаме да имате каквато и да е връзка е „Мейн“, затова нося документи за продажбата на вашата яхта.
— За колко?
— Имам сертифициран чек за точната сума на заема ви, платим на вашата банка.
Е, след като най-после имах възможност да се отърва от това бреме, не бях сигурен, че искам да се разделя с яхтата, обаче Карлос ме успокои:
— В договора е предвидена клауза за обратно изкупуване и когато се приберете от Куба, ще можете да си върнете яхтата на същата цена.
— На по-ниска, ако е надупчена от куршуми.
Той не обърна внимание на забележката ми и продължи:
— Почти няма вероятност кубинските власти да свържат туриста Даниъл Маккормик със собственика на „Мейн“, но ако го направят, може да заподозрат нещо.
— Ясно.
След това Карлос ми даде договора за покупко-продажба, някакви регистрационни документи и чека, платим на моята банка и издаден от „Сънсет Корпорейшън“, каквото и да беше това.
— И за още по-голяма сигурност прекръстих яхтата в документите за турнира — информира ме адвокатът.
— Яхтата си е ваша.
— И ще поръчам да напишат новото име на носа. — Той се усмихна. — „Мейн“ вече се казва „Голямата риба“.
— Харесва ми. — Ама за мене яхтата винаги щеше да си остане „Мейн“. И ако действително се стигнеше до обратно изкупуване, пак щях да напиша на носа „Мейн“, при това със златни букви, и щях да отплавам с нея за Портланд.
Подписах бумагите и продадох „Мейн“ на „Сънсет Корпорейшън“. В следващия си живот искам да съм адвокат от кубински произход в Маями с куфарче, пълно с трикове.
И накрая, Карлос не беше забравил наема за чартъра и ми даде сертифициран чек за трийсет хиляди долара, които си поделихме с Джак. Като прощален подарък Карлос ми връчи и пътеводител за Куба.
Поздравих го с новата му яхта и последните му думи към нас с Джак, преди двамата с Фелипе да напуснат Кий Уест, бяха:
— Vayan con Dios. — „Бог с вас“.
А последните думи на Джак, когато ме оставяше на летището, бяха:
— Ще се видим в Хавана.
И моите към него:
— Гледай да не съсипеш яхтата на Карлос. — Поръчах му и да купи четири бронирани жилетки със съответните размери.
Докато преглеждах йейлските брошури, работех върху третата си бира и втората купа начос и хвърлях по едно око на телевизора над бара, по който предаваха плейофа между Метс и Къбс. Сред брошурите имаше листовка, озаглавена „Трийсет често задавани въпроса“, и аз прочетох първия: „Всички казват, че е незаконно да се пътува до Куба. Това пътуване законно ли е?“.
„Да“, очаквано гласеше отговорът. Ако беше „Не“, нямаше да има още двайсет и девет въпроса. Обаче за нас двамата със Сара щеше да е законно само донякъде.
Продължих нататък: „Тази програма се различава от по-традиционните пътувания по това, че винаги трябва да е известно къде се намирате“. Даже когато сваляте някоя от жените в групата. Е, не, това не го пишеше. Ама сигурно се подразбираше.
Допих си бирата и си взех начос. Според списъка в пакета групата се състоеше от трийсет души и аз е радост установих, че не познавам никого. Освен Сара Ортега от Маями, естествено, която всъщност седеше на пет — шест метра от мене в компанията на две жени с изключително сериозен и прилежен вид, облечени така, че втори път да не ги погледне човек.
Сара обаче носеше бледосиня рокля е голи рамене, която едва покриваше коленете ѝ, и лоуфъри, които беше изула под масата.