Не се бяхме виждали и чували от нашия романтичен круиз и както го изискваше сценарият, сега не се познавахме. Но при влизането ѝ в „При Пепе“ погледите ни се бяха срещнали и ми се стори, че зървам мимолетна усмивка на устните ѝ. Май и намигане. Реших, че и тя е отседнала в хотела на аерогарата, макар и явно не с гаджето си.
Изглежда, в ресторанта имаше още хора от йейлската група, отседнали в същия хотел, и някои от тях очевидно се познаваха, а други просто се бяха приближили до някоя от масите и бяха попитали седящите там дали са от екскурзията до Куба, както беше направила Сара преди да се настани при двете жени. Питомците на Йейл са като вампирите — познават се един друг и на тъмно. От друга страна, питомците на
Боудън се познават един друг в бара — те са ония, дето лежат на пода.
Както и да е, откъснах очи от Сара, която и без това не гледаше към мене, и се върнах към брошурите. „Всеки ден е организиран така, че да осигури пълноценно общуване с кубинския народ“.
Което ми напомни за една от информативните тениски на Джак: „Постъпи в армията, виж света, срещни се с нови хора и ги убий“.
Продължих да чета: „Моля, имайте предвид, че Асоциацията на възпитаниците на Йейл възнамерява изрично да спазва всички изисквания на разрешението за екскурзията. Участниците трябва да се включват във всички групови дейности. Всеки участник е длъжен да пази екземпляр от Окончателната програма, който може да бъде изискан от Службата за контрол на чуждестранните активи през следващите пет години“.
Не бях чувал за тази държавна служба, ама звучеше сериозно. Аз не пазя никакви бумаги повече от пет минути, ако мога да го избегна, но може би трябваше да нося тази Окончателна програма с мене, в случай че се озовях в кубински затвор и допуснеха някой от новооткритото американско посолство да ме посети в килията.
— Носите ли си екземпляра от йейлската Окончателна програма, господин Маккормик?
— Не, сър. Изгубих го, докато ме гонеше полицията.
— Ами, тогава не мога да ви помогна. Преебали сте се.
Без да ме пита, Тина смени празното ми шише с нова студена бира.
— Нещо смешно ли?
— Просто си мисля за екскурзията.
— Закъде пътуваш?
— За Куба.
— Защо ти е да ходиш в Куба?
— Северна Корея вече я продадоха.
— Сериозно?
Тя беше десетина години по-възрастна от мене, не изглеждаше никак зле и си мислех, че ако флиртувам с нея, Сара ще забележи, ще изревнува и ще дойде да седне на бара. Ей такива глупости си фантазира човек, когато е обърнал някоя и друга биричка.
— Там ли си отседнал? — Тина кимна към хотелското фоайе.
— Аха.
Погледите ни се срещнаха и тя ме попита:
— Как са стаите?
„Ами, мога да ти опиша стаята си или да ти я покажа, ако вече не си виждала няколко“.
— И в по-лоши съм спал.
Тя се усмихна.
— И аз. — И прибави: — Бирата е от мене.
Един сервитьор ѝ донесе поръчки за напитки и Тина отиде да ги изпълни.
Хм, чукането с барманка може и да не беше добро начало на това пътуване — или на свалките ми със Сара Ортега. Хрумна ми, че Сара, която живееше в Маями, няма нужда да отсяда в хотела на летището и следователно е тук, за да се увери, че съм на линия. А не за да пием по нещо заедно. Може би по-късно.
Джак вика, че жените били като рейсовете от градския транспорт — след десет минути се появявала друга. Само че не като Сара Ортега. Подобно на жените от армията, с които съм излизал, Сара беше готова да даде живота си за нещо, в което вярва. И някак си бе успяла да ме уговори и аз да си сложа главата в торбата. Парите бяха сериозен мотив, естествено, но и не исках да я оставя да замине за Куба сама или с някой по-некадърен, а тя вярваше, че съм способен да се справя. Имал съм топки, нали така каза.
Мъжете са егоистични идиоти, податливи на женско ласкателство, обаче това си го знаем всички. И даже в Куба между нас със Сара да не се получеше нищо, завинаги щяха да ни останат спомените от Хавана. Освен ако не ни убиеха.
Пак насочих вниманието си към трийсетте въпроса. Номер четири ме информира, че трябвало да предам половината от визата си при пристигането си в Куба и било важно да не изгубя другата половина, иначе съм щял да имам проблем при напускането на страната.
Е, ако всичко минеше добре, другата половина нямаше да ми трябва, а ако минеше зле, тя нямаше да ме измъкне от Куба.
Не съм голям фен на груповите екскурзии — бил съм на две такива в Афганистан. Обаче бях съгласен, че това е подходящо прикритие — до момента, в който ние със Сара се отделим от групата. Тогава щяха да вдигнат аларма. Но ако в душата им имаше и капка романтика, кубинските ченгета щяха да си помислят, че страхотната мацка Сара Ортега и загорелият Даниъл Маккормик са се измъкнали, за да се уединят. И по думите на Карлос, това щеше да е прикритието ни, ако ни спре полиция в провинцията. И полицията наистина можеше да се върже — тъй де, макар и комуняги, те си бяха латиноамериканци, нали? Само че ако носехме шейсет милиона долара, щеше да се наложи да даваме допълнителни обяснения. И тогава нямаше да е излишно да съм въоръжен.