Отново се заех с брошурите и прочетох, че в Куба било незаконно да използваш щатски долари. Затова нашата група щяла да отиде в хаванска банка и да обмени доларите си за нещо, наречено ККВ, кубинска конвертируема валута, с каквато можели да плащат чужденците.
Карлос ме предупреди да нося най-малко три хиляди щатски долара, две от които получих от него за баса. Никога не отказвай пари — даже след като си ги отказал.
Също във връзка с валутните правила американците в Куба нямали право да използват кубинско песо при никакви трансакции и не можели да купят песо в кубинска банка. За съжаление, беше ми казал Карлос, нашите хора там искали да им се плаща в песо, понеже не им било разрешено да притежават и харчат щатски долари и ККВ. Затова Сара щяла да носи триста хиляди кубински песо — възлизащи на около хиляда и двеста долара — скрити в себе си и да ги даде на нашите хора в Куба, задето рискуват да ги арестуват и хвърлят в затвора. Парите ми се сториха малко, обаче се равнявали на кубинска заплата за петдесет години. Не биваше да отстъпвам от петте милиона. Долара, не песо.
Върнах се към брошурата, в която пишеше, че в Куба почти нямало интернет, а мобилният ми телефон сигурно нямало да хваща сигнал. Това вече го знаех от Карлос, който излишно ме беше предупредил, че със Сара трудно ще поддържаме връзка. Проблем можеше да възникне например и ако се наложеше да се обадим по спешност в американското посолство. Но както се научаваш в армията, в битка влизаш с каквото снаряжение разполагаш, а не с каквото ти се иска.
Разбира се, ние със Сара можехме да носим сателитни телефони, обаче според Карлос това страшно щяло да алармира кубинските власти и ако ни спрели, със същия успех можело да имаме служебни карти от ЦРУ.
Отпих голяма глътка бира и усетих как алкохолът се пропива в мозъка ми, което понякога ме прави по- честен със себе си. Подсъзнателно разбирах, че тази кубинска авантюра не е толкова заради парите, колкото заради нуждата на Мак от действие, от приключения, което беше свързано с непоносимостта ми към работата от девет до пет. Тъкмо затова бях напуснал Уолстрийт и се бях озовал в Афганистан за никакви пари. И после на една малка яхта в големия океан — въпреки че морските приключения никога не са ми вдигали адреналина така, както бойните действия. И за да съм откровен, може да имаше и някаква връзка е ролята на баща ми. Ама тоя анализ щеше да остане за друг път.
Във всеки случай сега разполагах с елегантно решение както на финансовите ми проблеми, така и на скуката от кризата на средната възраст. Куба. А ако слушах Сара, Карлос и Едуардо, щях да извърша благородно дело, като нанеса удар срещу един потиснически режим и поправя една отдавнашна несправедливост. Обаче знаех, че на първо място върша нещо за самия себе си. И за Джак. И съответно за всички като нас, чийто живот е осакатен от война.
Като стана дума за това, подобно на повечето ветерани, аз признавах, че службата ме е направила по- добър човек. В документите за освобождаването ми от военна служба пишеше „почетно“, което беше вярно. Не беше вярно обаче, че освен военната специалност, пехотен командир, нямам гражданска специалност от военен интерес. Оказваше се, че имам. Погледнах към масата на Сара. Нямаше я.
Помолих Тина за още една бира, но тя ми даде бележка, написана върху хартиена салфетка. Текстът гласеше: „Идете да се наспите. Утре е тежък ден. Подпис: С.“
Или, както казвах на хората си в навечерието на опасна операция: „Утре ще е най-дългият или най-късият ден в живота ви. От вас зависи“. И естествено, от врага, боговете на войната и съдбата.
12
За да ни потопи в приключенска атмосфера, второразредната чартърна компания ни возеше със стар „Макдонъл Дъглас“ МД-80, който беше видял и по-добри дни.
Сара седеше до прозореца десетина реда пред мене и доста възрастният ѝ съсед май спеше, а можеше и да е умрял от страх по време на излитането.
Аз седях откъм пътеката и мъжът на средна възраст до мен — който ми сподели, че бил от групата за дружба между народите на САЩ и Куба „Приятелска планета“ — зяпаше през прозореца, докато аз четях за Кайо Гилермо в пътеводителя от Карлос. Освен истински рай за риболовците, Кайо Гилермо също бил едно от седемте легални входни пристанища в Куба, което означаваше митническа и миграционна проверка и засилена охрана. И със сигурност стражеви катери.