Оставих пътеводителя, прозях се и се огледах. Трийсетината души от йейлската група бяха пръснати из самолета, който беше пълен, и само можех да предполагам какви са другите пасажери, от какви групи са и защо отиват в Куба.
Както бяхме инструктирани, в пет и половина сутринта участниците в йейлската екскурзия се бяхме събрали във фоайето на хотела, където ни приветстваха нашите водачи, млад мъж на име Тад и млада жена на име Алисън. И двамата бяха преподаватели в университета, но организаторските им способности не вдъхваха доверие. Тад беше трийсетинагодишен, макар че младееше, несъмнено в резултат от уединения живот в академичните среди. Имаше нужда от три години в армията. Алисън не изглеждаше никак зле, обаче ми се стори малко строга, може би даже педантична. Ако пътувах сам, щях да приема това предизвикателство. Така или иначе, според програмата Тад и Алисън щяха да изнасят лекции за кубинската култура, като часът и мястото предстоеше да бъдат оповестени или в моя случай, избегнати.
По време на събирането на групата Сара се държеше на разстояние от мене, което напълно ме устройваше в пет и половина сутринта. Носеше черен панталон, сандали и тясна зелена тениска с яка. Чудех се къде е скрила тристате хиляди кубински песо.
Подобно на повечето мъже в групата, аз се бях облякъл за път небрежно — панталони каки, тениска с яка и спортни обувки. Също по отношение на дрехите, Карлос беше казал, че когато избягаме от столицата, със Сара трябвало да приличаме на пешеходни туристи, затова двамата бяхме с раници и щяхме да зарежем куфарите си, когато се измъкнехме от хотела в Хавана, за да не се върнем никога повече там.
След събирането на групата и поименното преброяване всички отидохме в друга зона на летището, където бяхме подложени на безкрайно попълване на формуляри, проверка на паспортите и визите и други бюрократични гадости. Накрая, след като платихме по двайсет и пет долара кубинска изходна такса, получихме бордните си карти от Чартърни авиолинии „Криле и молитва“ или както там се казваше превозвачът.
Използвах тези протяжни процедури, за да поогледам спътниците си. Повечето бяха двойки, главно на средна възраст, и мнозина, изглежда, се разкайваха за прибързаното си решение да се хвърлят в кубинската авантюра. Аз също. Освен това забелязах седем — осем самотници като нас със Сара и няколко по-възрастни жени от оня тип, дето винаги може да ги видиш по груповите екскурзии, понякога до екзотични места, където здравеопазването е несигурно. Отдавам им дължимото, обаче няма да им отстъпя амоксицилина си.
По-важното беше, че никой от групата не ми се стори подозрителен — освен нас двамата със Сара. И нещо интересно — освен Сара Ортега в списъка нямаше други испански фамилни имена. Надявах се да не я нарочат още с кацането ни в Хавана.
Едно име от списъка ми беше познато — Ричард Невил, автор на бестселъри. Бях чел един — два негови романа, които не бяха чак толкова лоши. Спомнях си снимката му върху обложката и го разпознах; стоеше настрани — или странеше — от групата. С него пътуваше една жена, Синди Невил според списъка. Достатъчно млада, за да му е дъщеря, обаче не си приличаха, тъй че трябваше да му е жена. Синди беше готина мацка и се зачудих какво е намерила в него. Сигурно издутината на панталона — портфейла му де, на чатала.
В списъка имаше някой си Бари Нейлбъф, професор в Йейл, който заедно е Тад и Алисън щял да изнася лекции.
Нейсе, след третото или четвъртото поименно преброяване и някои объркващи инструкции от Тад и Алисън ни остана време за едно бързо кафе и евентуално последния ми варен геврек в тоя живот. И после към изхода.
И сега, четирийсет минути след излитането от Маями, вече започвахме да се снишаваме към Хавана — или към ада, според Едуардо и Карлос. Представях си как са изглеждали тези полети през 50–те години. Богати комарджии, кинозвезди, мафиоти и търсачи на силни усещания от Ню Йорк и Маями, летящи е луксозни въздушни лайнери за греховна Хавана — казина, проститутки, еротични шоута, порнография и дрога, по онова време все неща с ограничено разпространение в Америка. Стара Хавана трябваше да е била възхитително упадъчен град, нищо чудно, че продажното правителство на Батиста беше паднало като гнило манго. Спомних си, че дядото на Сара се измъкнал с един от последните пътнически полети от Хавана до Маями. Сега внучка му се завръщаше и се надявах да има неговия късмет при измъкването.