Подобно на радикалните ислямисти, с които съм се сражавал, комунистите не си падат по забавленията и ги забраняват, когато вземат властта. Веднъж казах на един пленен талибански боец, чрез преводач, естествено: „Животът е кратък, синко. Чукай се, смей се, пий коктейли и танцувай“. Обаче той си имаше собствено виждане за живота.
На моя съсед му омръзна да зяпа навън и ме заговори.
— Крайно време е да нормализираме отношенията си.
— Аха.
— И да вдигнем търговското ембарго.
— Добра идея.
— Нашето правителство ни лъже.
— На мене ли го казвате?!
— Сериозно, кубинците са като нас. Искат мир. И по-добри отношения.
Всъщност искаха да избягат в Маями, но му отговорих:
— Много хубаво.
— Мисля, че приятно ще се изненадаме.
Чух сигнала за закопчаване на предпазните колани и отбелязах:
— Капитанът току — що включи надписа „Не разговаряйте“.
Моят спътник отново се обърна към прозореца и аз използвах възможността да попълня митническата си декларация. Имах ли огнестрелно оръжие? Щеше ми се. Носех ли алкохол? Само колкото беше останало в мозъка ми.
Във формуляра освен това питаха дали имам кубински песо и ако да, колко. Зачеркнах „не“, ама не бях сигурен какво ще реши да отговори Сара. Честността е най-добрата политика, освен ако можеш да излъжеш безнаказано.
Предстоеше ми да попълня и миграционния формуляр. За пръв път ли посещавах Куба? „Да“. И за последен. Къде щях да отседна? „Парке Сентрал Хотел в Хавана“. Трябваше ли да спомена и за пещерата? Не. Що се отнасяше до заминаването ми, написах номера и датата на обратния ми полет — макар че си запазвах правото да избягам по-рано с яхта, под обстрел. Подписах декларацията.
Вдигнах глава и видях, че Сара се приближава към мен. Не ме погледна, понеже отиваше в тоалетната. На връщане обаче ме докосна с пръсти по рамото. Тайната ни връзка се развиваше. Беше вълнуващо.
Докато се снишавахме, видях Хавана в далечината, над двумилионен град, построен около голямо пристанище, което осигуряваше достъп до Флоридския пролив и останалия свят — стига да се добереш до него.
Заходихме към международното летище „Хосе Марти“ и видях няколко пътнически терминала до общо взето пустеещи паркинги. Забелязах, че в единия край на аерогарата има военен сектор — кубинските военновъздушни сили явно се състояха от пет достойни за музей съветски изтребителя МиГ, няколко хеликоптера руско производство и един престарял американски ДС–3 с червена звезда на опашката. Дано бяха приземили миговете и вертолетите за резервни части и ремонт и не ме подгонеха, когато отплавах от Куба.
Бях прочел в пътеводителя, че през 1961–ва кубински пилоти изгнаници бомбардирали летището „Хосе Марти“, подготвяйки подкрепения от ЦРУ десант в Залива на прасетата. Бомбардировачите американско производство явно били осигурени от Управлението. Разбирах защо режимът на Кастро може да има някои нерешени проблеми с гнева. Така или иначе, сега летището изглеждаше нормално, обаче бях сигурен, че нищо не е забравено.
Самолетът кацна и аз пристигнах в Куба, на безкрайните сто четирийсет и пет километра от „Зеленият папагал“.
13
Слязохме от самолета и тръгнахме в индианска нишка по нажежената писта под палещото слънце и погледите на охранителните полицаи, въоръжени с руски АК–47. Последния път, когато бях виждал калашник, с него стреляха по мене.
Насочихме се към Терминал 2, мрачна отблъскваща сграда, според пътеводителя построена по време на кубинско — съветската дружба специално за нуждите — или за изолиране — на американци, пристигащи с чартърни полети. Огледах се за надпис „Добре дошли, американци!“, ама вероятно го бяха пратили на ремонт. Освен това климатичната инсталация не работеше или пък изобщо нямаше такава, но пък имаше вентилатори.
Тад държеше високо табела „Йейл“ и групата се струпа около него. Видях подобни табели с имена на културни институции, художествени галерии и други университети. Куба очевидно ставаше модерна дестинация.
Тад ни подканяше да се приближим още повече и си помислих, че иска да изпълним хорова песен, обаче той извика:
— Не се отделяйте един от друг, моля! — Сара се озова до мен и ми се стори малко напрегната, което беше обяснимо, така че реших да я ободря.
— Привет! Аз съм Дан Маккормик. Ти как се казваш?