Тя ме стрелна с бегъл поглед.
— Сара.
— За пръв път ли си тука?
— Не.
— Знаеш ли откъде мога да си купя пури?
— От магазин за пури.
— Ясно. Сама ли пътуваш?
Сара не отговори, но на устните ѝ за миг плъзна усмивка и аз успокоително я потупах по ръката.
Алисън намери някакъв униформен служител, който насочи йейлската група към полицая от миграционната служба, който седеше в кабинка зад високо гише.
Наредихме се на опашка и Сара се оказа няколко души пред мене. Вече изглеждаше съвсем спокойна, само че някъде в себе си или в багажа си носеше триста хиляди кубински песо, за които щяха да ѝ искат обяснение, ако я претърсеха. Имаше и начертана на ръка карта за пеши преход, която можеше да събуди подозрение, ако някой бдителен полицай поискаше да види йейлската програма.
Приличащият на робот полицай от миграционната служба даде знак на първата на опашката — една от събеседничките на Сара в мексиканския ресторант — да влезе в кабинката.
Взе миграционния ѝ формуляр, сравни лицето ѝ със снимката в паспорта и потърси името ѝ в списъка на клипборда си. Зададе ѝ няколко въпроса, които не успях да чуя, после я помоли да отстъпи назад, да си свали очилата и да погледне към монтираната над гишето камера. Не исках да ме снимат, но едва ли имах избор.
Полицаят подпечата визата на жената, задържа едната половина и постави печат в паспорта ѝ. Накрая натисна един бутон и ѝ даде знак да излезе през вратата от лявата страна на кабинката. Зачудих се дали някога ще я видим отново.
Той даде знак на следващата американка, Алисън, и процедурата се повтори.
Опашката напредваше бавно и когато по едно време към кабинката се приближиха заедно мъж и жена, полицаят изпадна в пристъп на ярост и закрещя: „Uno! Uno!“, все едно не беше получил циркулярното писмо за кубинското размразяване.
Дойде редът на Сара и тя влезе в кабинката така, като че ли е нейна собственост.
Полицаят обърна специално внимание на сеньорита Ортега и видях, че двамата нещо не мелят добре. Сара се отдръпна назад за снимка, после си взе визата и паспорта и изчезна през вратата.
Оня вдигна телефона и поговори с някого, после даде знак на следващия. Надявах се да се е обаждал да му донесат още мастило за печата, а не за Сара Ортега.
След петнайсетина минути дойде моят ред и влязох в кабинката.
Полицаят впери безизразните си очи в мен. Дадох му паспорта си, миграционния си формуляр и своята visa tarjeta del turista. Туристическата си виза де.
Той провери паспортната ми снимка, прелисти страниците и установи, че не съм излизал от Съединените щати, откакто преди две години плавах с „Мейн“ до Каймановите острови.
— Пътувате ли с някого? — със силен акцент ме попита кубинецът.
— Не. — „Обаче искам да чукам жената, която те ядоса“.
Бях готов за снимка, но той продължаваше да зяпа паспорта ми и се зачудих дали по погрешка не съм му дал паспорта, издаден от Републиката на раковината. Накрая ми нареди:
— Отстъпете, погледнете камерата, не се усмихвайте.
Отдръпнах се назад, намръщих се и позволих да ме снимат — за тайната полиция. Той ми подпечата паспорта и визата, задържа своята половина и натисна бутона, за да отключи вратата, която сигурно водеше към дупка в пода.
Излязох в митническата зона, където кучета душеха хора и багажи, и минах през скенер, докато пускаха раницата ми през рентген. Митничарят отвори раницата и разгледа бинокъла ми, който носех, понеже бях преценил, че ще ми е от полза по пътя до пещерата и Кайо Гилермо. Освен това намери швейцарското ми ножче и го размаха пред носа ми.
— Защо носи?
— Да си отварям бирата. Cerveza.
— Незаконно. Такса. Десет долара.
Реших, че иска да каже „глоба“, което си беше чисто изнудване, обаче му дадох десетачка и той ми върна ножчето с думите:
— Добре, може върви.
Тоя bandito току — що беше изкарал половин месечна заплата, но всъщност се радвах, понеже се бях убедил, че във въпросната Република има корупция. Можеше да ми е от полза.
Насочих се към зоната за получаване на багажа — дълго гише, върху което бяха нахвърляни куфари и сакове. Огледах се за Сара, но не я видях. Видях обаче Алисън, която упътваше към изхода всички излезли от митницата.
Намерих си куфара и го затеглих към митничаря, който събираше декларациите. Върху багажа на някои хора преди мене имаше тебеширен знак и ги насочваха към гише, където проверяваха куфарите им. Поредната възможност да вземат „такса“. Или да ги отведат за обиск. Тревожех се за Сара. Щях да попитам Алисън дали я е виждала, ама нали уж не познавах Сара Ортега.