Върху моя куфар нямаше тебеширен знак, тъй че просто дадох декларацията си на митничаря и излязох под яркото слънце навън. Отпред бяха паркирани туристически автобуси, всеки с табела, и аз се насочих към този на Йейл. До рейса стоеше Тад и отмяташе имената в списъка си, а един кубинец товареше куфарите в багажното отделение.
— Маккормик — казах на Тад.
Той откри името ми и ме отметна.
— Можете да дадете куфара си на този господин и да се качите.
Завъртях списъка му към себе си и видях, че повечето имена са отметнати, но не и това на Сара Ортега. Оставих куфара си на тротоара и тръгнах обратно към терминала. Въоръженият охранител на изхода ясно ми даде да разбера, че е забранено да влизам обратно, затова останах там и занадничах вътре.
Джиесемът ми не хващаше сигнал, а даже да хващаше, нямах номера на Сара. Според плана трябваше да си разменим номерата по някое време след кацането, в случай че имаме сигнал в Хавана.
Отвътре излязоха няколко познати ми лица от нашата група, обаче нея я нямаше.
Тъкмо си мислех да съобщя за изчезването ѝ на нищо неподозиращия Тад, когато се появиха Алисън и Сара. Теглеха куфарите си и си приказваха. Сара кратко ми кимна и Алисън, която ме позна, каза:
— Вече всички сме тук и можем да се качваме на автобуса.
И забърза натам, но Сара поизостана.
Въпреки че не я познавах, предложих да ѝ нося раницата, както би постъпил всеки джентълмен с красива дама, която му е хванала окото. Тя прие и докато отивахме към рейса, я попитах:
— Какво стана?
— Заведоха ме в една стая и ми претърсиха багажа. Обискираха ме и ми зададоха няколко въпроса.
— Мислиш ли, че е случайно?
— Тук нищо не е случайно. Става въпрос за профила на туриста. И за параноя. Имат проблем с американските туристи от кубински произход.
— Добре… а парите? Картата?
— Никога не бива да се опитваш да криеш нещо. Картата е пъхната в пътеводителя ми и изобщо не ѝ обърнаха внимание. Кубинските песо са в раницата ми сред щатските долари, както и при предишното ми идване. Митничарят ме попита защо внасям песо в страната.
Бях сигурен, че му е отговорила убедително, иначе сега нямаше да вървим заедно.
— Напомних му, че не е незаконно да притежавам песо, а само да ги харча, и му посочих, че съм ги декларирала. Показах му квитанцията за покупката на кубинска валута от една канадска банка и го информирах, че имам намерение да ги дам на различни кубински благотворителни организации — което всъщност се прави от американски фондации за хуманитарна помощ и е напълно законно.
— Явно ти е повярвал.
— Повярва на парите. — И поясни: — Кубинската митница е златна мина за митничарите. Ако те арестуват, и държавата им става ортак. Ако им платиш глоба, направо си я прибират в джоба.
— Мене ме отръскаха десетачка.
— С малко си се разминал. На мен ми струваше двеста.
— Сбъркали сме си професията. — Сеньорита Ортега се оказваше хладнокръвна дама. — Май не тръгва добре още от паспортната проверка.
— Полицаят се държа отвратително, пита ме защо една американка идва повторно в Куба и как съм можела да си позволя да отседна в „Парке Сентрал“. Всъщност намекваше, че съм проститутка, и аз му казах, че ще се оплача от него.
— Сигурно той е предупредил митничарите за тебе.
— Сигурно. — И прибави: — Не мога да ги понасям.
— Аха. — Обикновено моята голяма уста ме вкарваше в беля. Сега трябваше да се тревожа за още една.
Тад и Алисън ни очакваха с нетърпение. Сара си взе раницата и мина пред мене. Тад я отметна, кубинецът натовари куфара ѝ и тя се качи в рейса.
Тад вероятно си мислеше, че пак ще му взема списъка, понеже го притисна към гърдите си.
Последвах Сара в автобуса. Климатикът работеше и вътре беше студено като в Мейн.
Рейсът беше около петдесетместен, тъй че лесно намерих свободна двойна седалка и се настаних до раницата си. Сара седеше зад мене до една от по-възрастните жени.
Тад и Алисън също се качиха, поздравиха всички и Алисън отбеляза:
— Е, не беше чак толкова зле. — Представи ни шофьора ни, Хосе, и ни призова групово да го поздравим: — Buenos dias, Jose!
Груповите екскурзии изискват известна доброволна инфантилност. Спомних си за жълтия ни училищен рейс.
Хосе потегли и се отправихме към Хавана, която според пътеводителя се намирала на двайсет километра от летището, тъй че Тад и Алисън имаха време да ни осведомят за програмата до вечерта. Кубинският ни екскурзовод щял да дойде на приветствената вечеря в хотела ни и да отговори на всичките ни евентуални въпроси за Куба. Първи въпрос: как да стигнем от тук до Париж?