Неколцина от групата ни се вмъкнаха да ползват тоалетните в чуждите рейсове, а други се върнаха на хладно в нашия автобус. Първите ни няколко часа в Куба бяха предизвикателство за по-мекушавите, които сигурно нямаше да се запишат за йейлска учебна екскурзия в Афганистан.
Пред една от грозните сгради бяха спрели военни коли и наоколо имаше десетки въоръжени войници. Тад каза, че това бил комунистическият Партиен дом. Йейлските възпитаници го снимаха.
Освен това на площада бяха паркирани множество стари американски автомобили и шофьорите на тези красиви таксита примамваха туристите да се фотографират до колите им, на антените на много от които се вееха американски флагчета. Интересно.
Всички таксита бяха отпреди 1959–а, естествено, годината, в която времето тук беше спряло, и всички изглеждаха като нови, далеч по-грижовно реновирани и поддържани от околните сгради. Когато идния месец забогатеех, май щях да си купя стар кадилак.
Междувременно реших, че от тези коли ще стане хубава снимка за Дейв Кац, затова се спрях на един бледосин „Буик“ кабрио, чийто шофьор ме информира, че бил модел 1956–а. Дадох му айфона си да ме увековечи до него. Сара стоеше наблизо и аз я помолих да позира заедно с мене, обаче тя отказа. Собственикът на буика, който говореше добре английски, не прие отказа ѝ — нали щеше да изпусне два долара! — хвана я за ръка и я доведе при колата. Предприемчивият и романтичен джентълмен ни подкани да застанем по-близо един до друг и аз я прегърнах с потната си ръка.
— Чудесно! Усмихнете се!
Той ни снима два пъти и аз се обърнах към Сара.
— Ще ти ги пратя с есемес. Ще ми дадеш ли номера си?
— Може би по-късно. — Докато тя се отдалечаваше, видях, че неколцина от групата ни са забелязали моя интерес към красивата дама, на която бях помогнал на летището. Дадох на шофьора пет долара, въпреки че тази трансакция беше незаконна и за двама ни.
Като стана дума за това, Алисън съобщи, че трябвало да идем до банката да получим ККВ, понеже парите им понякога свършвали. Всички се натоварихме на рейса и Тад ни предупреди, че се случвало касиерите да пробутват фалшиви банкноти от по петдесет и сто ККВ, които купували на половин цена, а истинските запазвали за себе си.
— Проверявайте водните знаци — посъветва ни Тад.
Дядото на Сара сто на сто се обръщаше в гроба си.
Потеглихме и се насочихме на север по широк булевард със затревена разделителна ивица, фланкиран от сгради в стил ар деко, повечето от които се нуждаеха от реновиране. Всъщност целият град имаше нужда от американски предприемачи от кубински произход.
Рейсът зави по една пряка и спря пред малка и мизерна наглед постройка, която приличаше на социална служба, а всъщност се оказа държавна банка. Влязохме в занемареното здание и се наредихме на опашка да обменим щатските си долари за кубинска конвертируема валута.
Карлос ме беше посъветвал да не обменям повече от петстотин долара наведнъж, за да не привличам внимание. Според него половината от жителите на Хавана били доброволни доносници, наричани „лос виджилантес“ или „лос чиватос“ — „сочещите с пръст“ — членове на революционни комитети за бдителност, които донасяли за съседите си и за подозрително поведение на чужденци. Добре де, определено не бяхме в Швейцария, ама имах чувството, че подобно на Едуардо, Карлос преувеличава упадъка на кубинското общество. Някъде отвъд параноята и омразата към режима съществуваше реалност, която не можеше лесно да бъде разбрана.
Подадох пет зелени стотачки и паспорта си на намръщения касиер и зачаках да получа петстотин ККВ по официалния обменен курс едно към едно, обаче се оказа, че за щатски долари имало десет процента преебаваща янките такса, и освен това ми фотокопираха паспорта.
След като всички отново се качихме на автобуса, вдигайки новите си банкноти ККВ към светлината, за да проверим водните знаци, Тад направи поименна проверка и потеглихме. Алисън съобщи, че следващата ни спирка била хотел „Насионал“, където сме щели да обядваме, а после хотел „Парке Сентрал“, където — дано! — стаите ни щели да са готови.
Докато пътувахме на север към Флоридския пролив, се загледах през прозореца. „Хавана — мухлясало великолепие“, пишеше в пътеводителя.
Когато посещаваш място, което си мислиш, че познаваш, защото са го давали по новините или защото за него е приказвано и писано страшно много, всъщност установяваш, че не знаеш абсолютно нищо. Както съветваха моите туристически брошури, „Забравете предразсъдъците си и открийте Куба сами“.