Добре, ама в крайна сметка за мене нямаше значение истината за това място и нямах желание да си тръгна оттук по-добре информиран. Имах желание да си тръгна по-богат. И жив.
15
Нашият автобус зави по дълга обточена с дървета отбивка, свършваща при импозантния хотел „Насионал“. Според Алисън той бил вдъхновен от „Брейкърс“ в Палм Бийч, където бях отсядал веднъж. Обаче това беше в безгрижните дни, преди да потопя малкото си състояние в „Мейн“ — която всъщност вече не притежавах.
Алисън също ни осведоми, че „Насионал“ бил открит през 1930–а и там се разиграли някои изключително важни събития от кубинската история — например превземането му от група революционери, много от които по- късно били екзекутирани. Може да бяха негодували срещу космическите си сметки в хотела. Освен това, пак според Алисън, там били отсядали богати, прочути и влиятелни хора като кралски особи, световни лидери и американски кинозвезди. Както и мафиоти, сред които Майер Лански и Лъки Лучано, които през 1946–а организирали най-голямата среща на американската мафия, проведена под прикритието на концерт на Франк Синатра. Зачудих се дали Франк е знаел какво става. Във всеки случай, бях чувал за „Насионал“ и бях решил, че е подходящо място да се срещнем с Джак.
Всички слязохме от рейса и прекосихме пищното фоайе, в което се забелязваха признаци на реновиране. Излязохме през задния изход, минахме по терасата и се спуснахме по полегатата морава към Флоридския пролив. Тад и Алисън ни заведоха при открит павилион, където се сервираше обяд на туристически групи.
За групата от „Йейл“ бяха запазени две дълги маси. Настанихме се и аз се озовах между две двойки, които се опитваха да водят разговор помежду си. Срещу мене седяха авторът на бестселъри и красивата му жена.
Нямаше да издържа да остана там през целия обяд в семеен стил — „подайте ми фасула, ако обичате“, — затова се извиних и се спуснах надолу по склона към някакво укрепление, гледащо към Флоридския пролив.
Мотаещ се наоколо екскурзовод ми предложи урок по история за един щатски долар и аз му обещах два, ако успее да се вмести в по-малко от четири минути.
Екскурзоводът, студент, казваше се Пабло, ми разказа, че част от това укрепление била по-стара, обаче по време на Карибската криза през 1962–ра Фидел Кастро наредил върху възвишението на хотел „Насионал“ да построят ново, понеже режимът се опасявал от американска инвазия.
Така нареченото укрепление изглеждаше смехотворно — състоеше се от няколко бункера и открити огневи гнезда. Като бивш военен знаех, че такива постройки могат да бъдат унищожени за около две минути с един — единствен залп на 406 мм морски оръдия. Обаче понякога външният вид е по-важен от съдържанието.
Пабло също смяташе укреплението за пълен майтап и ми сподели, че искал да отиде в Съединените щати.
— Ей там — каза той, като гледаше към Пролива.
— Успех. — Дадох му зелена десетачка и той ми изложи мнението си за кубинската икономика. За нищо не ставала.
Тъкмо обмислях дали да не се насоча към бара, когато се появи Сара и каза на Пабло нещо на испански. Той се засмя и ѝ отговори, после си тръгна с половинмесечната си заплата.
— Какво му каза?
Тя се усмихна.
— Попитах го дали флиртуваш с него и го информирах, че в противен случай бих опитала аз.
— Можеше просто да му кажеш „адиос, амиго“.
— Разговорите в Куба трябва да се водят с чувство за хумор. Нали си нямат нищо друго. — После ми предложи: — Хайде да се поразходим.
Тръгнахме по алея, която гледаше към четирилентовия път покрай вълнолома. Каквото и означавало името на булеварда, според Сара — Малекон. Водите в Пролива бяха спокойни, слънцето прежуряше и от морето дори не подухваше.
— Харесва ли ти Куба? — попита тя.
— Още е прекалено рано да преценя. — После добавих задължителното: — Хората изглеждат приятни. — Всъщност ми се струваха апатични и равнодушни. — Трябва ми още около ден и ще стана истински експерт по Куба.
Сара се усмихна.
— Те са добри хора, които от пет века са потискани от бездарни, продажни и деспотични водачи. Затова в Куба е имало толкова много революции.
Може да извадеха повече късмет, ако си изберяха правителство от телефонния указател.
— Какво изпитваш, като си тук? — попитах аз.
— Не знам. — После призна: — Изпитвам някаква връзка с предците си… обаче не се чувствам като у дома.
— Колко кубинци в Америка биха се завърнали, ако Куба беше свободна?