— По-малко от онези, които твърдят, че ще го направят. Но всички искаме да идваме свободно тук, да се срещаме с роднините си и може би да си купим вили — и да показваме на децата и внуците си откъде са дошли техните родители и предци.
— Това би било чудесно. Ама не с превозвача, с който летяхме ние.
Сара отново се усмихна.
— До една година ще има редовни полети от Щатите. А до идната пролет на терминала „Сиера Маестра“ ще спират круизни кораби, пълни с американци.
— „Две нации — една ваканция“.
— Хитро измислено. Ти ли го съчини?
— Аха.
Известно време повървяхме в мълчание. Чудех се защо Сара пропуска обяда, за да е с мене.
Стигнахме до края на парка, където се издигаше паметник. Сара каза, че това бил Monumento a las Victimas del Maine. Паметник на жертвите от „Мейн“.
Виж, това вече беше злокобно.
Обърнахме се и тръгнахме обратно към хотела.
— Какво смяташ за опитите на Съединените щати да подобрят отношенията си с Куба? — попита тя.
— Ами… разбирам защо е крайно време да го направим. Обаче трябва да получим нещо в замяна.
— Няма да получим нищо от тези копелета. Освен лъжи. Тук нищо няма да се промени, докато не се смени режимът.
— Това е дълъг процес. Куба има нужда от половин милион американски туристи и бизнесмени с пари и големи усти, които да разпространяват идеята за свободата.
— Тъкмо от това се страхуват властите. За тях тук няма никаква изгода, затова ще почнат да се дърпат за нещо с Щатите или… да арестуват американски туристи по скалъпени обвинения, за да спрат този процес.
— Такова развитие на нещата ли би искала да видиш?
— Честно казано, да.
— Е, стига арестуваните да не сме ние с тебе.
Сара не отговори, затова смених темата.
— Не съм сигурен, че разбирам какви би трябвало да са официалните отношения между нас двамата.
— Точно за това искам да поговорим. Както знаеш, трябва да се престорим, че се сваляме, та когато изчезнем…
— Ясно. Случва ми се всяка ваканция.
— Да, сигурна съм, но не и на групова екскурзия в полицейска държава. Не искаме Тад и Алисън да изпаднат в паника и да се обадят в посолството, затова ще им оставим писмо, че заминаваме на плаж в провинция Маябеке — където няма да ходим, естествено, — и че ще се върнем навреме за обратния полет. Както сигурно ти е казал Карлос, ще си оставим багажа в хотелските стаи, все едно имаме намерение да се върнем.
— Ясно.
— Но даже Тад и Алисън да не се обадят в посолството, нашият кубински екскурзовод ще съобщи за изчезването ни на властите и те може да го сметнат за сериозен проблем и да пратят имената и снимките ни на полицията в Маябеке или във всички провинции.
— Слушам те внимателно.
— Европейците, канадците и южноамериканците имат право да пътуват свободно из страната, тъй че няма да привличаме много внимание и дори да ни спре полиция, сигурно ще успея да ги убедя да не ни арестуват. — Сара ме погледна. — Ние сме просто двама романтично избягали влюбени.
— Адски вълнуващо.
Тя се усмихна.
— Може да ни експулсират или просто да ни върнат в групата.
— Нещо като необвързваща връзка.
— Харесва ми чувството ти за хумор.
— Благодаря. Ето какво обаче не е смешно — ако ни спрат и открият, че носим шейсет милиона долара…
— Това явно ще е проблем. Този момент е най-критичен — от пещерата до „Мейн“.
— Точно така. И ако ни арестуват с шейсет милиона щатски долара, ще се изпълни твоето желание за инцидент, който да провали затоплянето на дипломатическите отношения.
— Нашето арестуване едва ли ще спре кубинското размразяване. Освен това ще трябва да ни екзекутират.
Видях, че се усмихва, но на мене не ми се струваше особено смешно.
— Налага се да действаме стъпка по стъпка — продължи Сара. — И да проявяваме повече хитрост от полицията. Съвсем скоро ще сме на „Мейн“ с парите и ще плаваме за Кий Уест. Ето какво виждам в нашето бъдеще. Същото трябва да виждаш и ти.
— Нали затова съм тука.
— Добре.
— А между другото, знаеш ли как ще пренесем парите на яхтата? — поинтересувах се.
— Още не.
— А кога смяташ, че ще научиш?
Тя помълча, после отвърна:
— Нашият човек в Хавана ще ни отведе при нашия човек в провинция Камагуей, после картата ще ни отведе при пещерата и пътят ще ни отведе в Кайо Гилермо.
— Това ми е ясно. Как ще минем последните пет метра до головата линия?
— Ще разберем, когато стигнем в Кайо Гилермо. — И ми напомни: — Цялата информация се съобщава на принципа „необходимост да се знае“. Като предпазна мярка.