Явно имахме наш човек в Кайо Гилермо, но тя засега не искаше да го сподели с мене. Затова се върнах на по-непосредствения проблем.
— Трябва ли да те свалям? Или ще е обратното?
Сара ме стрелна с поглед.
— Хайде аз да си падна по теб — колкото и невероятно да се стори на групата.
Трябваше ли да се усмихна?
— Кога започваме комедията?
— Довечера на коктейла. До четвъртия ден, който е неделя, когато флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“ отплава от Хавана за Кайо Гилермо, вече ще сме гаджета.
— Искам да се уверя, че съм разбрал…
— Ще спим заедно. Имаш ли нещо против?
— Чакай да си помисля. Добре.
— Чудесно.
И ми се плащаше за това. Трябваше да има някаква уловка.
Сара помълча, после каза:
— Харесвам те. Тъй че наистина е чудесно.
Не отговорих.
Тя пак ме погледна.
— А за теб?
— Просто е част от работата.
— Това трябваше да е моя реплика.
— Интригуваща си.
— И това стига.
— И те харесвам.
Повървяхме в мълчание, после, макар да знаех, че не бива, попитах:
— Нали имаше гадже?
— Нали и ти имаше?
— Майтапех се.
— Добре. Значи и двамата нямаме гаджета.
Продължихме нагоре по тревата към хотела и стигнахме при павилиона.
— Ще обядвам в бара — казах. — Ела с мене.
— Не бива да се отделяме от групата.
— Аз пък ще се отделя. Ще се видим в рейса.
— Благодаря за приятната разходка. — Сара влезе в павилиона и чух Тад да казва:
— Ето ви и вас. Случайно да сте виждали… Как му беше името? — „Оня, дето краде списъци“.
Прекосих терасата, на която няколко десетки туристи пиеха мохито.
Намерих бара, който се казваше „Зала на славата“, и си поръчах „Корона“, но се задоволих с местна бира на име „Буканеро“ На етикета имаше пират, което подхождаше на цената от осем ККВ. Дадох на бармана десетачка и седнах на един фотьойл. Повечето клиенти бяха мъже, които пушеха пури и имаха благоденстващ вид — може би бяха южноамериканци. Никой кубинец не можеше да си позволи това място, определено, и даже да можеше, нямаше да го демонстрира.
Млада жена по мрежести чорапи се приближи с поднос пури.
— Cigar, senor?
— Разбира се. — Избрах си „Коиба“ и тя отряза върха и я запали. Двайсет ККВ. Какво пък, по дяволите. След няколко седмици щях да си паля пурите с петдесетачки.
Отпуснах се назад, като се наслаждавах на бирата и пурата и разглеждах пищната зала. Стените бяха украсени със снимки на прочути личности, които бяха отсядали тук в по-щастливи времена. Щеше ми се да бях присъствал на оня концерт на Синатра през 1946–а.
Но да се върнем към настоящето. Сара Ортега. Каква приятна изненада!
16
Пристигнахме в нашия хотел „Парке Сентрал“, който, както предполагаше името му, се намираше срещу парк в центъра на Хавана.
Смъкнахме се от рейса, взехме си багажа и влязохме в хотела, сравнително нова сграда с атриумно фоайе и мецанин, до който се стигаше по широко стълбище.
По-голямата част от фоайето представляваше коктейлен салон с дълъг бар отляво. Видях, че много от масите са заети от клиенти, пушещи пури, които изпълваха въздуха с доста приятен аромат, макар че повечето йейлски питомци се ужасиха. А бе, ей, тука е 1959–а! Приемете го най-сетне.
Настани ни група служители, които никога не бяха чували за професионална вежливост, обаче ни раздадоха мохито, за да компенсират неефикасното и равнодушно обслужване.
Тад и Алисън се спасиха и оставиха стадото си от нещастни агънца само да се грижи за себе си — но не и преди Тад да ни напомни:
— Приветственото коктейлно парти и вечерята са от пет и половина на покривната тераса.
Тогава Сара щеше да почне да ме сваля, тъй че трябваше да взема душ и да отида навреме.
Тя взе ключа от стаята си и затегли куфара си покрай мене, без да ме погледне.
Регистрираха ме и се качих на шестия етаж.
Стаята е изглед към парка беше чиста и функционална, с легло персон и половина и плоскоекранен телевизор. И с малък сейф, въпреки че едва ли можех да скрия нещо в него от полицията. Имаше и минибар, обаче празен.
Беше адски горещо, затова намалих температурата, но без никакъв резултат. Разопаковах малкото си вещи, смъкнах потните си дрехи и влязох под душа. Не знам защо очаквах да има топла вода, обаче всъщност имах нужда от студен душ, за да замразя либидото си до неделя.
Облякох си чисти дрехи, наметнах синия си блейзър и слязох в лоби бара. Нямаха „Корона“, затова си поръчах „Буканеро“. Шест ККВ. Една трета месечна заплата. Единственият човек от нашата група, когото познах, беше Тад — четеше някакви листове в края на бара и пиеше бутилирана вода. Настаних се до него и го попитах: