— Какво четете?
Той ме погледна.
— Ъъъ… господин…
— Маккормик. Викай ми Мак.
— Добре… това са бележките за лекцията ми. — Тад постави дланта си отгоре и си помислих, че му дължа обяснение за несдържаното си поведение с дръпването на списъка му, обаче вместо това го почерпих „Буканеро“.
За да завържа разговор, докато седях с гръб към бара и се озъртах за Сара във фоайето, го информирах:
— В четиризвездната ми стая няма топла вода и климатикът страда от астма.
— Съжалявам. Случва се от време на време. — После ме светна: — Всъщност има топла вода в мивката и ваната. Душовете явно са на отделна система. — И прибави по отношение на климатика: — И моят не работи. В Хавана има проблеми с електричеството.
— Какво ще се случи, ако в този град се изсипят половин милион разглезени американци?
— Един бог знае.
— Поне бирата е студена.
— Обикновено.
Побъбрихме малко, докато аз зяпах хората, слизащи с асансьорите. Тад всъщност не беше лошо момче, ама използва възможността да ме скастри.
— Пропусна обяда. Много е важно да не се отделяш от групата.
— Защо?
— Това е групова екскурзия. Ако отидеш сам някъде, където нямаме право да ходим, например на плажа, на яхта или на каквото и да е място, което не се смята за образователно, рискуваме да изгубим разрешението си за провеждане на учебни екскурзии от Държавния департамент.
— Държавният департамент как класифицира бардаците?
Тад се усмихна, после сподели:
— Всъщност след груповите вечери си свободен да правиш каквото искаш.
— Значи няма да проверяваш дали сме си легнали?
— Няма, разбира се. В Хавана има много добри нощни клубове. В първата си лекция утре вечер ще спомена за тях.
— Страхотно. За какво е лекцията ти?
— За историята на кубинската музика.
— Непременно ще дойда да слушам.
— Всъщност присъствието на лекции е задължително.
Явно нямаше да мога да ги избегна.
— Може ли да ти прегледам бележките? За да мога да задам интелигентни въпроси.
— Съжалявам, но…
— Няма нищо. Чакай да те питам нещо. В групата има една дама, оная, дето ѝ помогнах с багажа на летището, Сара Ортега. Знаеш ли нещо за нея?
Тад ме стрелна с поглед.
— Не. Не познавам никого от групата.
— Надявам се да опознаеш Алисън.
Той не ми обърна внимание и попита:
— Има ли някой от твоя курс в групата?
— Аз не съм от „Йейл“. Не се ли познава?
Тад любезно се усмихна.
— При предишната ти екскурзия някой отдели ли се от групата?
— Не… е, една двойка отиде на плаж в Хавана.
— Ти обади ли се да ги арестуват?
Той се насили да се усмихне.
— Просто си поговорих насаме е тях и в следващата си лекция повторих правилата пред групата.
— Длъжен ли си да се обадиш в посолството, ако някой наруши правилата?
— Ъъъ… ами, миналата година посолството още не беше открито. Но… Защо питаш?
— Надявах се да мога да отида на гмуркане, докато съм тука.
— Съжалявам, не е позволено. — И прибави: — Може да създадеш неприятности на цялата група.
— Обаче с бардаците няма проблем, нали?
Той пак се усмихна принудено.
— Тук едва ли има бардаци. Но ми кажи, ако откриеш някой.
Усмихнах се. Тад наистина не беше лошо момче — просто беше малко напрегнат и неспокоен заради отговорностите си като ръководител на групова екскурзия в полицейска държава. Надявах се да го понесе добре, когато двамата със Сара изчезнем. Сбогом, разрешително мое.
Побъбрихме си и той ме попита:
— Какво работиш?
Сериозен въпрос. Същият фигурираше и във визовия ми формуляр. И двамата с Карлос знаехме, че моето прикритие — „легендата“ ми, на езика на разузнавачите — трябва максимално да се доближава до истината, в случай че кубинските власти ме проверят. Не биваше да ме хващат в излишни лъжи, затова се разбрахме да се пиша „риболовец“. Нямаше как да ме свържат с „Пескандо Пор ла Пас“, понеже вече не бях официален собственик на яхта, участваща в турнира.
— Мак?
Освен това Тад със сигурност разполагаше с копия на визовите формуляри на всички от йейлската група, затова отговорих:
— Риболовец съм.
— Ясно. Хм, не ми е приятно да ти го кажа, обаче Куба е рай за риболовците. Но не и за теб.
— Е, другия път.
— Американците все някога ще започнат свободно да идват тук като туристи.