Сара внезапно се появи до мене и каза на бармана:
— Може ли един куба либре? — И прибави: — Рог favor.
После явно ме забеляза за пръв път.
— Извинете, какво си поръчахте?
— Водка.
— Трябва да опитате нещо местно. — Тя отново се обърна към бармана. — Бихте ли дали на този господин куба либре? — И пак към мене, с усмивка: — Пили ли сте някога този коктейл?
Добре играеше.
— Веднъж. На моята яхта.
— Ветроходец ли сте?
— Риболовец съм.
— И за какво хвърляте въдицата си?
— За мир.
— Това си го биваше. — Тя ми протегна ръка. — Сара Ортега.
— Даниъл Маккормик. — Ръкувахме се и аз ѝ напомних: — Видяхме се на летището и се снимахме заедно на площада.
— Ръката ти беше потна.
Носеше бяла копринена рокля с голи рамене, дълга до каишките на римските ѝ сандали. А червилото ѝ беше онова заскрежено розово, което направо ме подлудяваше в тийнейджърските ми години.
Барманът ни поднесе коктейлите и аз вдигнах чашата си.
— За нови приключения!
Чукнахме се. „За тебе, малката!“ Също като в „Каза— бланка“.
— Какво те води в Куба? — попита тя.
— Любопитство. А тебе?
— Търся нещо.
— Дано го откриеш.
— Със сигурност ще го открия.
Сара отиде при перилата и се загледа към града.
— Гледката оттук е красива. Но там долу не всичко е такова.
— Забелязах.
— И все пак в известен смисъл е романтично.
Тя ми посочи някои забележителности, после привлече вниманието ми към пристанището.
От отсрещната страна на ей онзи площад се вижда круизният терминал „Сиера Маестра“. — Излезе от ролята си и прибави: — Видяхме го в Гугьл Ърт.
Кимнах.
— Къде е „Насионал“?
Тя ми показа високата сграда, чийто силует се очертаваше на фона на морето, после протегна показалец към широкия крайбрежен булевард.
— А онова там е Малекон, където в знойните нощи се събира половин Хавана.
— И какво правят?
— Разхождат се и разговарят. Това е любимото място на влюбените, поетите, музикантите, философите и рибарите… както и на хората, които отправят взор към Флорида.
Е, помислих си, ако нямаш климатик, телевизия, пари и надежда, Малекон може да е по-добре за душата, отколкото църквата. Всъщност започвах да съчувствам на тези хора, макар почти да завиждах на простия им живот. Що се отнасяше до Сара, тя беше повече кубинка, отколкото съзнаваше.
Сара каза, че трябвало да проявим общителност, хвана ме за ръка и ме поведе да ме запознае с нашите спътници, представяйки ме като Мак, макар да бях Даниъл, когато ме забоде на бара. Спомена на неколцина души, че не съм от Йейл, но въпреки това трябвало да се държат дружелюбно с мене. Което предизвика някое и друго любезно подсмихване.
Пообиколихме терасата, като през повечето време говореше Сара. Започвах да се чувствам като уловена на въдица риба тон, затова се включих в глуповатите общи приказки. Спомних си един стар боудънски виц и го казах на една от групичките:
— Чух, че в Йейл въвеждали смесено обучение. Щели да приемат мъже.
Не се прие много добре.
Така или иначе, около половината от групата изглеждаше нормално, а другата половина имаше нужда от още мохито или от клизма.
Някога ме биваше много на коктейлните партита в Портланд, университета, офицерския клуб и Уолстрийт. Обаче четирите години в морето и долнопробните барове в Кий Уест явно бяха лишили от блясък златния ми език. Не че ми дремеше.
Сара, от друга страна, отлично се оправяше е непознатите темерути и се държеше самоуверено и чаровно. Очите ѝ искряха. Още повече ме впечатляваше фактът, че макар да съзнава заплашващата я смъртна опасност, тя го приема добре за новобранка.
Собствените ми срещи със смъртта ме бяха научили да я възприемам по друг начин. Тя не представляваше възможност, а вероятност, затова бях сключил с тази мрачна дама мир, който цареше и сега, в моя живот назаем.
Погледнах Сара, която оживено разговаряше с четирима мъже, очевидно намиращи я за единствения живец в това иначе скучно и неловко парти. Каква ирония, помислих си, ако най-после намеря любовта на живота си в навечерието на… както и да е.
Завързах разговор с две от по-младите и по-красиви жени в групата — Александра Манкузи и Ашли Ароут. И двете бяха с брачни халки, но не си спомнях дали мъжете им са в списъка. Щеше да е по-добре, ако носехме баджове, посочващи семейното ни положение и къде е партньорът ни. После обаче се сетих, че съм ангажиран. Старите ергенски навици умират трудно.
— Струваш ми се познат — каза Ашли. — ТД ли си?