Нямах представа какво означава това.
— Ако искаш да кажеш, че съм тотален дебил, напълно съм съгласен.
Те се засмяха.
— Не съм от Йейл — признах си аз.
Ашли обясни, че ТД означавало „Тимъти Дуайт“, един от дванайсетте колежа на Йейл.
Александра била ДЕ — „Джонатан Едуардс“ — и двете били от випуск 2002–ра. Аз бях от същия випуск в Боудън, ама някак си се чувствах по-стар. Казармата се отразява така.
Към нас се присъедини един млад мъж, който може да си мислеше, че имам нужда от подкрепление, и ми се представи като Скот Мироу.
— ТД ли си? — попитах го аз.
— Не, ДЕ.
Кой печели?
Така или иначе, надявах се Сара да е забелязала, че си приказвам с тези привлекателни млади жени, но тя или не беше обърнала внимание, или не я интересуваше.
Оказа се, че Скот Мироу бил женен за Александра Манкузи, която запазила моминската си фамилия, съобщи ми тя, и се омъжила за Скот Мироу само защото така не се налагало да сменя пешкирите си с монограми. Много смешно. Пиеше ми се още и тъкмо се канех да се извиня и да прескоча до бара, когато Тад призова за внимание и групата се подчини, освен Ричард Невил, който не можеше да се откъсне от Сара.
Тад официално ни приветства с добре дошли на учебната екскурзия на йейлските възпитаници в Куба. Говори кратко и свърши с цитат от брошурите:
— „Забравете предразсъдъците си и открийте Куба сами“.
После даде думата на Алисън, която също не се увлече и ни посъветва:
— През следващите дни ще се сблъскате с някои предизвикателства, но когато се върнете у дома, ще се радвате, че сте дошли тук. — Представи ни нашия кубински екскурзовод Антонио, който според нея бил най-добрият в страната. Определено имаше най-тесните панталони.
Антонио беше около трийсет и пет годишен красавец и си го знаеше. Обходи с поглед групата ни, усмихна се, разпери ръце и извика:
— Buenas noches!
Няколко души отговориха на поздрава, ама явно не бяха достатъчно, понеже Антонио повторно извика:
— Buenas noches!
Този път отговорът го задоволи и той ни отправи бисерно— бялата си усмивка.
— Bienvenido. Добре дошли в Куба. Добре дошли в Хавана. — После ни осведоми: — Групата ви е прекрасна. И интелигентна, сигурен съм.
— Как е „дрън — дрън“ на испански? — попитах Сара.
— Тя ме сръга в ребрата.
— Това ще е едно изумително преживяване за всички вас — продължи екскурзоводът. — И имате невероятния късмет водачи на групата ви да са Тад и прекрасната Алисън. Убеден съм, че тримата ще направим преживяването ви прекрасно.
Антонио не само говореше пълни глупости, но и го правеше с ентусиазъм.
Карлос ме беше предупредил — а със сигурност и Сара го знаеше — да се пазя от екскурзоводите, защото повечето били доносници на тайната полиция. Антонио повече приличаше на жиголо, отколкото на чивато, обаче щях да имам предвид предупреждението на Карлос.
Екскурзоводът се ориентира към приключване.
— Задържам ви от прекрасната вечеря и вие няма да ми го простите, затова си затварям голямата уста и ще я отварям само за да ям.
Смях от страна на американците, които искаха да демонстрират своята любов на този етнически различен палячо.
Четири маси бяха подготвени за вечеря и вече можехме да сядаме. Този момент обикновено е съпроводен от известно колебание и смут. Тъй де, може да се озовеш до някой задник. Сара се настани и потупа стола до себе си.
— Седни тук, Мак.
Подчиних се и докато останалите заемаха местата си около десетместната маса, видях, че Ричард Невил си е пльоснал гъза от другата страна на Сара. Другите седем бяха Синди Невил, професор Нейлбъф, двете двойки, дето не се бяха засмели на вица ми за Йейл, и за съжаление Антонио, който ни информира:
— Вечерята ни ще е прекрасна.
Сервитьорът дойде да вземе поръчките ни за напитки и аз си поисках двойна водка. Чиста.
За предястие ни поднесоха скариди тартар и професор Нейлбъф, брадат господин на шейсетина години, каза, че бил идвал два пъти в Куба, и заяви:
— Това сигурно ще е най-хубавата храна, която ще получите в Куба.
Антонио не се съгласи.
— Резервирал съм осем прекрасни paladares. Знаете ли какво е това? Частни ресторанти, които са новост в Куба.
— И в Америка има частни ресторанти — иронично отвърна професорът.
— Да, добре. Но са скъпи. Тук не чак толкова. И всеки трябва да опита държавен ресторант. Там хората ядат съвсем евтино.
Двете двойки на средна възраст насреща ми решиха, че идеята е страхотна.
Антонио не си държеше устата затворена, както обеща, а се стремеше да е в центъра на вниманието, както си и знаех. Говореше като заклет комуняга или просто се опитваше да предизвика реакцията на привилегированите американци, докато се тъпчеше със скариди. Моментално успя да промие мозъците на двете двойки, които изразиха съгласието си с него за справедливостта и хуманността на социализма. Ако прекараха един час в кучешка колиба, сигурно щяха да излязат лаейки. Голяма работа е образованието в Бръшляновата лига.