След като сервираха десерта, Тад обяви, че нощем сме свободни да разглеждаме Хавана, и ни увери, че в града било безопасно.
— Но утре сутрин в осем се събираме във фоайето и тръгваме с автобуса за къщата на Хемингуей и другите точки от програмата ни. Закуската е в седем.
Около половината от групата се изправи и се изниза към асансьорите. Попитах Сара дали иска да отидем на нощен клуб.
— Уморих се. Ще си лягам.
— Дай да пием по едно последно във фоайето. Трябва да поговорим.
Тя ме погледна и кимна.
После се сбогува с някои хора и двамата се натъпкахме в един от асансьорите. Докато пътувахме, Сара ме хвана под ръка и осъзнах, че съм лапнал въдицата.
18
Намерихме си маса за двама във фоайето до пианото. Пианистът, който носеше тъмен костюм, свиреше мелодии от бродуейски спектакли.
— Още нямам никакви автентични кубински преживявания — казах на Сара.
— Ще имаш, когато ни подгони полицията.
Направо да си помислиш, че е участвала в бойни действия — там ежедневно се майтапехме със смъртта.
Появи се една равнодушна сервитьорка и си поръчахме бренди.
— Приятно ли прекара? — попита ме Сара.
— Беше ми приятно да съм с тебе.
Тя се усмихна.
— Не е трудно да те свали човек.
— Карам по твоя сценарий. — Смених темата. — Антонио е кретен.
— И ти не оставаш по-назад.
Това беше малко нахално. Ама може да действах така на жените.
— Внимавай с него — посъветвах я.
— Знам. И предполагам, че Карлос ти е обяснил за чиватос, полицейските информатори?
— Да.
— А за цивилните агенти от вътрешното министерство, които се навъртат в хотелите?
— Също.
— Куба измамно прилича на карибски тропически рай и полицейската държава невинаги е очевидна, което кара някои хора да стават непредпазливи.
— Ясно.
Проверихме си джиесемите. Нямаше сигнал, но си разменихме номерата, в случай че тая седмица Верисон поставят клетка на покрива.
— Ще ти пратя снимките пред буика.
Сара се усмихна.
— Добре го разпита за плажа — похвалих я.
— Благодаря.
— Какво беше онова за „desnudo“ и „playa“?
Тя пак се усмихна.
— Значи разбираш важните думи на испански. Антонио каза, че в Маябеке имало нудистки плаж, само за чужденци, но него щели да го пуснат като мой личен екскурзовод. — И прибави: — Имал кола.
— Свиня.
— Дано не си ревнив.
Смятах, че не съм, макар да имах и такива моменти. По същество обаче, когато двамата със Сара изчезнехме, Антонио щеше да съобщи за този разговор на полицията, което евентуално щеше да ги прати за зелен хайвер.
Донесоха брендито и поседяхме в мълчание, заслушани в потпури от мюзикъла „Южният Пасифик“.
Тя ме погледна.
— След като вече си тук, изпитваш ли някакви колебания?
— Тук съм поне до неделя.
Сара се усмихна принудено.
В салона се появиха още неколцина от нашата група и се заозъртаха или за управителката, или за зоната за непушачи. Тука нямаше такива неща. Огледах масите и се опитах да разпозная някой цивилен агент, но всички приличаха на американски туристи.
Карлос също ме беше предупредил, че в някои стаи е инсталирана подслушвателна техника и че там обикновено настаняват журналисти, чуждестранни официални лица и други, които са привлекли вниманието на кубинската държавна сигурност. Това можеше да се отнася за Сара Ортега, тъй че мястото и моментът бяха подходящи да поговорим за нещо по-важно от Антонио и нудистките плажове.
— Къде ти е картата? — попитах я.
Тя потупа дамската си чанта.
— И песото.
— Не оставяй картата и парите нито в сейфа в твоята стая, нито в сейфа на хотела. И внимавай какво говориш в стаята си.
— Знам.
— Добре. Имаш ли представа как, къде и кога ще се свърже с нас нашият човек в Хавана?
Тя остави чашата си на масата.
— Ами, няма да е тук. Но при предишното ми идване един човек просто дойде при мен една вечер на Малекон и ме попита: „Интересувате ли се от антикварни предмети?“ — И излишно поясни: — Това беше паролата.
Освен ако човекът наистина не е продавал антикварни предмети.
— Трябваше ли да се разхождаш по Малекон онази вечер?
— Не, излязох импулсивно. Беше след групова вечеря в хотел „Ривиера“. Имах нужда от разходка.