— Добре. Имаш ли доверие на тези хора?
— Те са кубински патриоти. Мразят режима.
— Предполагам, нямат никаква представа, че търсим шейсет милиона в брой.
— Казано им е, че идвам да взема важни документи — нотариални актове, банков архив и други бумаги, които сами по себе си нямат стойност.
— Ясно. Не искате да ги изкушавате.
Сара не ми отговори, но отбеляза:
— Наистина има сандък с такива документи, които трябва да вземем. В трезора на банката на дядо се съхранявали актове за дарение на земя, датиращи още от испанските крале и кралици, нотариални актове за къщи, фабрики, плантации, хотели и блокове — всичко това потенциално на по-голяма стойност от шейсет милиона долара. Много по-голяма.
Вълнуващо. Освен думата „потенциално“. Предпочитам шейсетте милиона в щатски долари.
— Карлос и други адвокати ще представят всички тези документи пред съответния съд и ще подадат иск за откраднатата собственост от името на своите клиенти.
— Това няма да зарадва много кубинските власти.
— Да вървят по дяволите. — И прибави: — Но ще зарадва кубинските изгнаници.
— Да. Добре, предполагам, че и нотариалният акт за дядовата ти къща е в пещерата, нали?
— Всъщност той го е взел със себе си. Сега е у мен в Маями.
Може би трябваше да го донесе и да им го покажем, когато отидем да видим къщата. Заедно със заповед за принудително извеждане от имота. Обаче усещах, че тази тема е болезнена за Сара Ортега, затова не я повдигнах.
Замислих се за нашите свръзки. Осъществяването на контактите криеше очевидна опасност, ама това си вървеше със страната. Давах на операцията петдесет процента вероятност за успех.
Сара постави ръката си върху моята.
— Всичко ще бъде наред. Тайната полиция не действа толкова ефикасно, колкото им се ще да смяташ.
— Прочути последни думи.
— Бива ги в едно — да всяват страх. А страхът парализира хората. — Погледна ме. — Мен не ме е страх.
— Нормално е да те е страх.
— А теб? След като вече си тук, изпитваш ли страх?
— Да. Хубав здравословен страх.
— Откровен си.
— Трябва да сме откровени.
Тя кимна.
Изглеждаше уморена, затова ѝ предложих:
— Върви да поспиш.
Сара се изправи.
— И ти.
— Веднага след тебе. Аз съм в стая шестстотин и петнайсет, ако се наложи да ме потърсиш.
— Аз съм в петстотин трийсет и пета. Ще се видим на закуска. — И тръгна към асансьорите.
Пианистът свиреше темата от „Фантомът от операта“.
Не беше за вярване, че тази сутрин още бях в Маями, ядосан от суровия геврек.
19
В седем и половина влязох в ресторанта, където сервираха закуската. Носех панталони каки, риза с къси ръкави и маратонки. Забелязах неколцина души от нашата група, но не и Сара. Бюфетът беше главно американски, с някои кубински нотки, например фасул, за да получим енергия за през деня. Налях си кафе, седнах и зачаках Сара.
Бях се прибрал в стаята си по прилично време, но не успях да заспя, та реших да проверя как е кубинската телевизия. Имаше пет канала: Теле Ребелде, по който даваха новини, развлекателния Куба Визион и два образователни, за приспиване. По петия казваха да изключим телевизора. Всъщност беше Си Ен Ен на английски. Според моя пътеводител кубинските власти незаконно прихващали сигнала и каналът бил достъпен само в избрани хотели и за комунистическия елит, оставяйки другите единайсет милиона жадни за новини кубинци на острова зависими от Теле Ребелде — което означавало „бунтовен“, но можеше да се преведе и като „партийно баламосване“.
Погледах малко Си Ен Ен, което ми напомни защо не гледам телевизионни новини, после превключих на Теле Ребелде и зачаках да споменат „Пескандо Пор ла Пас“, но нямаше нищо. Може би режимът се колебаеше дали това е събитие, което иска да отрази с репортери и духов оркестър, или предпочита да го игнорира. Ако можеше да се вярва на Сара, властите не били въодушевени от кубинското размразяване.
Възнамерявах да си купя вестник, но в хотела не се продаваха. И в ресторанта нямаше, даже „Гранма“, органа на комунистическата партия, който можех да се престоря, че чета, докато всъщност наблюдавам входа. Къде се бавеше тя, по дяволите? Може би трябваше да позвъня в стаята ѝ.
В джоба си носех йейлската програма и я разгънах на масата. Прочетох: „Къщата на Хемингуей е точно каквато я е оставил през 1960 г.“. Сигурно защото комунягите не са позволили на Ърнест да вземе нищо със себе си.