— Хареса ли ти?
— Да.
— Кубинската музика и танци са сред малкото неща, които режимът не е променил или цензурирал.
Значи и комунягите обичаха да зяпат клатещи се цици и задници. В някои отношения Куба си оставаше Куба.
— Днес Хемингуей ми дойде малко в повече, обаче ако искаш, след вечеря може да се отбием във „Флоридита“ — предложих ѝ.
— Мисля, че трябва да се разходим по Малекон.
— Евтино гадже.
Качихме се на автобуса. Хосе продължаваше да е на смяна и Антонио се беше появил навреме за безплатната вечеря.
По пътя до „Ривиера“ екскурзоводът ни разказа за хотела, за да направи преживяването ни още по- пълноценно и прекрасно. „Ривиера“, обясни ни той, била построена от прочутия американски гангстер Майер Лански и била открита на Коледа през 1957–ма.
— Но в новогодишния ден на хиляда деветстотин петдесет и девета година комунистическата партия провалила тържеството на господин Лански — обяви Антонио.
Тази реплика предизвика смях сред йейлчаните, които бяха гледали втората част на „Кръстникът“, и Антонио, който сигурно произнасяше думите за стотен път, се усмихна.
Да, помислих си, Майер Лански и неговите ласвегаски партньори бяха сбъркали, залагайки на „Ривиера“, и за един ден бяха изгубили всичко. Представих си пачките пари с надпис на бандерола „Лански“ или „Лучано“. Моят дял може да идваше тъкмо оттам. Е, щях да го преглътна.
Стигнахме при хотела, който гледаше към Малекон и Флоридския пролив, обаче видът му повече подхождаше за ласвегаското ларго.
Изсипахме се от рейса и влязохме в огромното мраморно фоайе, което злокобно пустееше. Антонио ни позволи да надникнем в пустия нощен клуб „Копа“, истинска капсула на времето от 50–те години. Представих си онова новогодишно парти — мъже и жени в официално облекло, пушат и пият по масите, други танцуват под звуците на двайсетчленния оркестър, докато Фидел Кастро и пъстрата му армия се приближават към Хавана. И купонът беше свършил.
— Ще отворят ли пак казиното? — попита някой.
— Никога — отсече Антонио. — То е било напълно разрушено с брадви и чукове в първия ден на свободата от революционната армия и народа на Хавана. — След което ни обеща: — В Музея на революцията ще гледаме филм за това.
Съмнявах се, че бих могъл да гледам такова нещо.
Така или иначе, беше време за прекрасна вечеря в първия ресторант на хотела, „Леглон“, и Антонио ни поведе натам. В просторния салон с червен таван имаше плюшен килим и кристални полилеи, някога пищни, а днес просто антиквариат от средата на миналия век.
Почти нямаше други гости и Сара зае маса само за нас двамата. Погледнах към Антонио, който седеше при Тад, и го хванах да ни зяпа. Явно се интересуваше от нас и след срещата в бара бях нащрек.
Сервитьор с папийонка дойде да вземе поръчките ни за напитки и Сара избра скъпа бутилка „Вьов Клико“.
— Свиквай да си богат — посъветва ме.
Обслужването вървеше бавно и йейлските възпитаници използваха това време, за да правят снимки. Представих си разговора по време на пауърпойнт презентацията в Щатите: „И ония две знойни мадами избягаха заедно, след което всички ни разпитваха в полицията и пропуснахме посещението в тютюневото стопанство“.
Донесоха напитките и всички се върнаха по местата си.
Ресторантът беше френски, ама не и кухнята, а обслужването съответстваше на двайсетте кинта месечна заплата на сервитьорите. Но да не губим връзка с действителността — останалата част от страната получаваше храна с купони.
Осведомих Сара за разговора си с Антонио в бара и отбелязах:
— Има две възможни заключения: той или проявява личен интерес към тебе, или интересът му е продиктуван от други съображения.
Тя кимна.
— А на какво се дължи интересът му към теб?
— Преценява конкуренцията.
Сара се усмихна малко принудено.
— Защо те е обсъждал с Тад?
— Нямам представа.
— Не ми харесва и че е споменал за риболовния турнир.
— Ако го разглеждаш в съответния контекст, приличаше на общ разговор. А извън този контекст… не съм сигурен.
Това като че ли я обезпокои и аз смених темата. Разказах ѝ, че съм се усъмнил в теглото на уловения от Фидел Кастро марлин в турнира „Хемингуей“ и съм намекнал на Антонио, че Фидел е ударил в кантара.
— Здравата съм загазил — заключих.
Тя се засмя.
— Тази история е много известна. Според кубинците в Маями гмуркач закачил рибата на куката на Фидел — с оловни тежести в корема.
И двамата хубаво се посмяхме.