Е, като за втора среща вървеше идеално. В реалния свят щях да почна да си мисля, че довечера може да ми се отвори парашутът или най-късно следващия път. Само че Сара Ортега ме беше включила в програмата за четвъртия ден. Защо? Не знам, обаче ми се струваше, че мога да ускоря свалката. Например с още една бутилка шампанско.
Изпразних първото шише в чашите ни и отбелязах:
— Очите ти искрят като това шампанско.
— Не съм чувала по-тъп комплимент.
— Доста отдавна съм в морето.
— Личи си.
В ресторанта влязоха още няколко души. Чух британски акцент и немска реч.
— Този хотел е безжизнена пародия на някогашния — въздъхна Сара.
— В добри ръце „Ривиера“ може да е златна мина.
— Хотелът всъщност е собственост на армията, която е най-големият собственик на имоти в Куба. — И прибави: — Тук няма да се промени нищо, докато имотите не бъдат върнати на законните им собственици.
— В този случай това са наследниците и партньорите на Майер Лански.
— Нещата понякога са сложни, да — призна Сара. — Но може да са и прости, ако откраднеш онова, което е твое.
Това можеше и да не е толкова просто.
Вечерята беше включена в екскурзията, но трябваше да платя алкохола, което и направих с двеста ККВ в брой. Кубинската армия не приемаше американски кредитни карти.
Със Сара прескочихме десерта и аз докладвах на Тад — и Антонио, — че ще вземем такси до „Флоридита“.
— Приятно прекарване — пожела ми Тад.
— Това е капан за туристи — предупреди ме Антонио. — По-добре се разходете по Малекон.
Което и щяхме да направим, обаче му отговорих:
— Много е близо до плажа. Тад ще ни издаде на Държавния департамент.
Тад се усмихна принудено, но не каза нищо. Надали щях да му липсвам, когато изчезнех.
Ама пък щях да липсвам на Антонио.
22
Излязохме от хотел „Ривиера“ и тръгнахме на изток по Малекон към „Насионал“, който се намираше на около три километра. Нощта беше топла, безветрена и влажна и ярката луна осветяваше водата, което ми напомни за Сара на моята яхта. Същата луна, същата вода, друга планета.
По широкия тротоар край вълнолома течеше истинска човешка река. Цели семейства от по няколко поколения вечеряха на открито. Музиканти свиреха салса и румба и хората танцуваха. Други се разхождаха, пиеха ром и бира, пушеха и се събираха на групи, за да си приказват или да четат поезия.
— Това е дневната и трапезарията на Хавана — информира ме Сара. — И кабарето на бедните. Както и автентичното кубинско преживяване, каквото искаше ти.
— Включително тайната полиция ли?
— Марсело ми каза, че не идвали тук. Хората лесно щели да ги разпознаят. — И прибави: — Но винаги има чиватос.
Имаше и много американци и европейци, така че ние не биехме на очи. Освен това мястото беше подходящо за случайна среща с кубинец, продаващ керамика — а Сара определено се забелязваше лесно с червената си рокля.
— Носиш ли песото? — попитах я.
Тя потупа дамската чанта на рамото си.
Спряхме при една група, която свиреше салса, и вдъхновена от страстната музика, Сара ми връчи чантата си и се присъедини към танцьорите. Наистина го даваше добре. Запретна си роклята и тълпата засвири с уста и заръкопляска. Усетих, че оная ми работа се разшава.
Сара прати въздушна целувка на бандата и продължихме нататък. Върнах ѝ чантата с комплимент.
— Не е зле за архитектка.
— Когато се върнем в Маями, ще те науча на кубински танци.
Щях да вметна „ако“, обаче оптимизмът ѝ ми допадаше.
Спряхме до вълнолома и се загледахме към плажа и Флоридския пролив. Хората ловяха риба или джапаха във водата — може да си мислеха за сто четирийсет и петте километра до Кий Уест.
— Обърни внимание, че няма лодки и яхти — сякаш прочела мислите ми, каза Сара.
— Аха.
— В Куба няма частни плавателни съдове, по обясними причини.
— Би трябвало просто да оставят хората да заминат.
— Понякога ги оставят. Като с Мариелското бягство. Режимът разбира, че от време на време трябва да изпуска парата — това е неофициален начин да се отърват от хората, които може да им създадат проблеми. Но Куба губи мнозина от най-добрите, от най-интелигентните.
— Сигурно има стражеви катери.
— Разбира се. Гуарда фронтера — граничарите. Държат под око риболовния флот и следят за салджии. Но не са в състояние да покрият цялото крайбрежие. Годишно се опитват да избягат по петстотин-шестстотин салджии и залавят по-малко от половината.
Доста добър шанс за успех.
— Граничарите имат ли хеликоптери или хидроплани?