Тя прокара показалец по белезите на гърдите ми.
— Това ме натъжава.
— Можеше да е и по-зле.
Сара продължи проучванията си и едната ѝ длан обхвана топките ми, а другата — малкия Мак.
— Всичко си е тука — уверих я.
— Прибери го на сигурно място.
Хванах я за дупето и проникнах в нея.
Тя сложи ръце на раменете ми, изви гръб назад и водата потече по лицето и гърдите ѝ, докато аз се движех в носещия се от радиото бавен ритъм на "Чан Чан“.
Оле!
По-късно в кревата Сара обви ръцете и краката си около мен и прошепна:
— Щастлива съм, но сега и мен ме е… страх.
— Нормално е.
— Миналата седмица живеех за деня, в който ще се върна в Куба и ще открадна парите под грозните им носове… Сега може би имам… още нещо, за което да живея.
— И аз си мислех същото.
— Страхуваше ли се, когато си бил там?
— Постоянно.
Тя помълча, после каза:
— Не искам да ме хванат.
— Разбирам. — Също като в Афганистан. Ако попаднеш в ръцете на талибаните, ще ти се иска да си мъртъв. Спомних си и разказа на Карлос за затвора „Вила Мариста“. Условията там едва ли се бяха подобрили съществено.
Сара се сгуши до мене.
— Ще е чудесно да съм богата в Маями заедно с теб. Но ще е чудесно и просто да съм в Маями с теб.
— Наистина ще е чудесно.
Тя се претърколи, стана от леглото, отиде при минибара и напълни още две чаши шампанско. После забеляза ключа върху хладилника и попита:
— Защо стаята се казва „Тарзан“?
— Ела тука и ще ти покажа.
24
„Ако попаднеш в ръцете на талибаните, ще ти се иска да си мъртъв“.
Кастрират те, после ти отрязват лицето с бръснач. И ти държат главата пред огледало, за да видиш собствения си безлик червен череп. И не можеш да си затвориш очите, понеже нямаш клепачи. И после те карат да гледаш как кучетата изяждат лицето и топките ти. Накрая те потупват по гърба и те пускат да си вървиш.
И затова си пръскаш мозъка преди да са те заловили.
Беше по време на първия ми мандат, преди да ме произведат капитан. Командвах мотопехотния си взвод от четирийсетина мъже, дислоциран в предна оперативна база „Рамрод“ в Майванд — лунен пейзаж от прах, пръст и скали под палещо слънце.
Водещата машина, БМП „Брадли“, се натъкна на самоделно взривно устройство. Настана истински ад — откриха огън по нас с ерпегета и автомати иззад купчините камъни от двете страни на пътя. Бързо напуснахме машините и се отдалечихме от тях. Улучиха ме в бронираната жилетка, но продължих да тичам. После залегнахме и отговорихме на стрелбата.
Нямаше къде да се прикрием и ми трябваха само десет секунди, за да осъзная, че сме попаднали на добре планирана засада, организирана от голяма вражеска сила, и има реална вероятност да ни избият до крак. „Първо застрелваш ранените, после себе си“.
Половината от осемте ни бронирани машини и хъмвита горяха. Една експлодира и топлинната вълна облиза гърба ми.
В курса по тактика те учат, че единственият начин да се спасиш от засада бил да атакуваш нападателите фронтално. Това са алабализми.
Взех радиостанцията и наредих на взвода да се придвижи на север по пътя и да фланкира позициите на противника.
Талибаните са корави мъже и понякога са безстрашни, обаче рядко са интелигентни и никога не са особено точни стрелци. Стрелят с калашниците си на автоматична като хлапета с детски автоматчета. Попаденията им са случайни, ама попаденията са си попадения и неколцина от хората ми бяха ранени, но леко, докладва санитарят.
Пустинният вятър духаше от юг и ние стреляхме и напредвахме на север под прикритието на черен дизелов пушек и димни гранати, докато се отдалечихме на стотина метра от зоната на засадата. После започнахме да фланкираме вражеските позиции, като се придвижвахме от една купчина камъни на друга. Успяхме да ги заобиколим преди да се усетят, че предимството вече е на наша страна.
Екипажите на невредимите бойни машини „Брадли“ отново бяха заели местата си и ни осигуряваха огнева поддръжка със своите 7,62–милиметрови картечници и 25–милиметрови скорострелни оръдия.
Талибаните почнаха да се оттеглят, като притичваха между купчините камъни. Виждах, че числено ни превъзхождат, обаче заповядах на взвода да ги преследва, макар да знаех, че провалилата се засада спокойно може да се превърне във вторична, тоест в капан. Това е игра. Без правила, но с много стратегия. Нападението е най-добрата защита, затова напредвахме в пустинната долина сред все по-нагъсто разположените камари камъни, срутили се от околните склонове.