— Искаш да ми признаеш нещо, нали? — попита Сара.
— Свободен съм, както вече ти казах.
— Но имаш жени.
— От известно време не.
— Защо досега не си се женил?
Седнах на леглото и погледнах часовника на нощното шкафче — 5:34.
— Мак?
— Животът ми беше сложен.
— Сгодявал ли си се?
— Веднъж. А ти?
Тя също се надигна.
— Така и не срещнах голямата любов.
Не отговорих.
— Да сменим темата ли искаш?
— Да.
Сара светна лампата.
— За какво ще си говорим?
За кафе. Обаче всъщност ме глождеше една мисъл.
— Докато сме откровени един с друг, искам да ми кажеш дали в това пътуване до Куба има нещо повече от онова, което ми е известно.
— Тоест?
— Нещо повече от парите.
Тя се поколеба за миг, после кимна.
— Има. — И прибави: — Много си умен.
— Добре. И?
— И ще ти го кажа, когато е нужно.
— Искам да го науча сега.
— Колкото по-малко знаеш сега, толкова по-добре.
— Не, колкото повече знам…
— Ако не знаеш нещо, не можеш да го издадеш под изтезания.
Това ми дойде малко разтърсващо в пет и половина сутринта. Още малко и щях да съжаля за предишната тема.
— Добре, но…
— Ето какво ще ти кажа — ще се зарадваш много на другата причина за идването ни. Нищо повече няма да ти разкрия.
— Добре… закуска в леглото?
— Трябва да се приберем в нашия хотел. — Сара стана, отиде при минибара, отвори чантата си и извади пачка песо.
— Няма нужда — спрях я аз. — Включено е в цената.
Тя се усмихна, извади един лист и ми го подаде.
— Направих копие на картата в бизнес офиса на хотела. — Погледна ме. — Ако с мен се случи нещо, тя ще те отведе до пещерата.
Включих нощната си лампа и погледнах листа, който приличаше на детска представа за пиратска карта на съкровища. Но указанията, написани отдолу на английски, изглеждаха ясни, ако тръгнеш от точното място. Картата носеше заглавието „Страхотен преход в планината Камагуей“.
— Както ти казах, малко я промених и по-късно ще ти обясня всичко.
— Добре.
— Освен това нашият човек в Хавана ще ни даде подробна пътна карта на Камагуей. Предполагам, че като бивш офицер от пехотата можеш да работиш с карти.
— За това ми плащаха.
— Добре. Имам ти доверие, Мак. Знам, че ще постъпиш както трябва, дори и без мен.
Погледнах я — стоеше гола под светлината на нощната лампа.
— Ще дам всичко от себе си.
Станах, отидох до прозореца и се загледах в огрения от звездите Флоридски пролив. Сара се приближи зад мен, прегърна ме през гърдите и опря брадичката си на рамото ми.
— Както видях зелената светлина, така виждам и нашата яхта да плава по вълните. Джак и Фелипе са в рубката, а ние с теб седим на носа и се взираме в хоризонта, докато накрая се появява Кий Уест. Слънцето изгрява. Виждаш ли го и ти?
И го виждах, и не го виждах. Обаче отговорих:
— Да, виждам го.
— Нашето идване тук е благословено от Бог. Ти си благословен от Бог. Както си се завърнал два пъти от Афганистан, така и сега ще се завърнеш от Куба.
Освен ако на Бог не му писнеше да ме измъква от разни завързани ситуации.
Сара вчеса мократа си коса и си сложи съвсем малко гланц за устни. Нямаше нужда от много тъкмене. Облякохме се, излязохме от стаята и слязохме долу с асансьора. Оставих ключа на рецепцията и същият рецепционист от снощи измери с поглед Сара, после ме попита:
— Хареса ли ви престоят при нас, сеньор?
Трябваше ли да се удрям по гърдите? Или да надам тарзански вик?
— Да.
— Закуската се сервира на верандата.
— Благодаря, ял съм.
Напуснахме хотела. Слънцето беше изгряло и вече беше задушно. Предложих да отидем пеш до нашия хотел — или да се мятаме от дърво на дърво, — но Сара възрази, че до „Парке Сентрал“ било близо два километра и затова трябвало да вземем такси и да стигнем там преди групата ни да се събере за закуска.
— Ама аз искам всички да ни видят как се домъкваме в хотела заедно!
— Знам, че искаш. — Тя се обърна към портиера. — Такси, рог favor.
Единственото налично транспортно средство беше „Коко“ — открита триколка, която приличаше на ония в Кабул. Настанихме се отзад и потеглихме по тихите улици на Хавана.