— Романтично е — усмихна се Сара.
През дупките в ръждивия под се виждаше асфалтът.
Беше събота сутрин и нямаше много трафик, но пък щъкаха доста пешеходци и градът изглеждаше призрачно. Беше си пълна отврат, обаче все пак почваше да ми харесва.
Сара ме хвана под ръка.
— Извинявай, че те метнах за гаджето си. Но никога повече няма да те лъжа.
— Недей да лъжеш и него.
— Ще се опитам да му се обадя по телефона от хотела.
— Може да изчака, докато се прибереш в Маями.
— Искам да му го кажа сега… в случай че не се върна.
— В такъв случай няма да има значение.
— Да… но… така е редно. Даже да изневеряваш, не бива да лъжеш.
Сериозно? Мислех, че изневярата и лъжата вървят ръка за ръка. Но пък католиците може би трябва да се изповядват.
— Хайде да решим утре.
Стигнахме до „Парке Сентрал“ и влязохме заедно. Тъкмо отваряха салона за закуска, но още нямаше никой от нашата група.
— Кафе?
— Не. Не искам да ме виждат с теб, облечена в същата рокля като вчера.
— На кой му дреме?
— На мен. И ти също трябва да се преоблечеш.
— Искам кафе.
— Ще се видим след малко. — Тя тръгна към асансьорите.
Влязох в салона и се натъкнах на Антонио при кафе-бара.
— Buenos di’as — поздрави ме той. — Снощи ви търсих с госпожица Ортега във „Флоридита“.
Сериозно? Защо?
— Послушахме съвета ви и се разходихме по Малекон.
— А, хубаво. Хареса ли ви?
— Да. — Огледах се и избрах маса до един слънчев прозорец. — Ще се видим след малко.
— Да, на пешеходната обиколка. Обаче нямате нужда от спортно сако.
— Всъщност току — що се прибрахме в хотела.
— Да, видях ви да влизате. Надявам се да сте прекарали нощта прекрасно.
— Така е и сега ще изпия една прекрасна чаша кафе.
— Няма да ви задържам.
— Чудесно.
Налях си кафе и седнах на масата до прозореца.
Антонио също се настани и се обади на някого по джиесема си. Ядосах се, че за разлика от мене, той има сигнал. Екскурзоводът затвори и извади някакви листове от сака си. Днешната програма? Или поредният му донос? Тоя тип беше абсолютен задник. Или още по-лошо — чивато.
Обаче тази заран светът ми изглеждаше малко по-различен. Отдавна не се бях чувствал толкова щастлив.
Сърцето ми подсказваше, че със Сара просто трябва да се качим на първия възможен самолет и да заживеем щастливо далече оттук.
Но главата ми подсказваше, че ще съжалявам, ако изпусна трите милиона долара. „Предпочитам да съжалявам за нещата, които съм направил, отколкото за онези, които не съм“. Освен това бях обещал да го направя.
Нещата се усложняваха, както си и знаех.
И какво криеше от мене тя? Нещо, на което съм щял да се зарадвам. Нямах представа какво може да е. Но ако продължахме нататък, щях да разбера.
25
Качих се в стаята си, преоблякох се по дънки и новата тениска с Хемингуей и напъхах две шишета вода в раницата си, наред с швейцарското ножче, бинокъла и новата ми карта на съкровищата. Бях готов за хаванската си разузнавателна мисия.
В осем слязох при останалите от групата във фоайето. Тад правеше поименно преброяване.
Сара изглеждаше страхотно с бели шорти, тениска на „Маями Долфинс“ и бейзболна шапка. През рамо носеше голямата си чанта, в която сигурно бяха песото и картата.
Хванахме се за ръце и йейлската група, доколкото я интересуваше, разбра, че сме се свалили. Антонио също забеляза.
Екскурзоводът ни поведе през улицата към малкия парк, където почна да ни разправя, че центърът на Хавана бил разделен на три района: Хабана Виеха, Стария град, където сме щели да се разходим тази заран, Сентро Хабана, където сме се намирали в момента, и Ведадо, по-новата градска част, където се намирали „Ривиера“ и „Насионал“ и която някога била контролирана от американската мафия и нейните кубински подлоги.
Антонио продължи тирадата си за мафията, която явно му беше фикс — идея. Вероятно беше гледал втората част на „Кръстникът“ поне десетина пъти.
Накрая ни съобщи:
— Ще обядваме в един прекрасен частен ресторант, после ще се върнем в Сентро и ще продължим обиколката.
Мислех, че е свършил, обаче той попита:
— Кой е идвал в Хавана и преди?
Мъж и жена на средна възраст, които иначе изглеждаха нормални, вдигнаха ръце.
— А, добре. Значи днес вие можете да свършите моята работа.
Йейлските питомци, които иначе не проявяваха особено чувство за хумор, направиха изключение за кубинския чаровник и се засмяха.