— Защо е разпитвал за нас?
— Не знаем със сигурност.
— И защо ти е цитирал онзи откъс от Хемингуей? „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“.
— Не знам.
— Ще се радвам, когато се махнем от Хавана.
От тигана, та право в огъня. От трън, та на глог, искам да кажа.
Антонио ни поведе по пешеходна улица на име Кале Обиспо — Улицата на епископа, — на която имаше стари и нови лъскави магазини, художествени галерии и кафенета. Бавно проникващ капитализъм.
Сара спря и оставихме йейлчаните да ни отминат. Тя впери очи през улицата в голяма сграда в неокласически стил с бял портал, кой знае защо украсен с четирилистни детелини. Постройката изглеждаше изоставена, макар че на мръсните прозорци имаше официални наглед табели и революционни плакати. Разбрах, че това е банката на дядо ѝ.
— Представям си го как сутрин е идвал на работа с тъмен костюм с вратовръзка — И прибави: — По онова време жителите на Хавана са се обличали добре. Е, поне господата и дамите. Въпреки жегата, въпреки че не е имало климатици. Било е важно да изглеждат добре.
Почувствах се малко нелепо в тениската ми с Хемингуей.
— Ако Батиста не е бил такъв корумпиран главорез, държан на власт от американската мафия, американските корпорации и американското правителство… комунистите никога нямаше да победят.
— И ти щеше да се родиш тук в разкош, и никога нямаше да се срещнем.
Тя се усмихна малко принудено.
— Щяхме. Писано ни е.
— Страхотна мисъл.
Сара продължаваше да се взира в някогашната американска банка, днес държавна служба, в която хората получаваха купоните си за храна.
— В резултат от преговорите може да върнат сградата на американската банка — каза тя.
— Възможно е. Обаче ние няма да върнем парите в трезора.
— Няма. Но ще ги върнем на законните им собственици.
— Нали затова сме тука.
Както беше обещал Антонио, се отбихме в хотел „Амбос Мундос“, пастелнорозова постройка с фасада, реставрирана в цялата ѝ дореволюционна прелест.
Екскурзоводът ни информира:
— Тук можете да идете до тоалетната или да посетите бара, където по цели нощи е пиел Хемингуей, и да си поръчате дайкири или мохито, ако не ви е много рано. За две ККВ можете да видите стаята, в която е написал „Смърт следобед“. Петнайсет минути.
Йейлските питомци се помъкнаха в хотела, включително Ричард Невил, който все едно отиваше на зъболекар. Мислех си за една студена бира, последвана от употреба на писоара, който е използвал Ърнест Хемингуей, но Сара каза:
— Ще ти покажа къщата на дядо и баба. Наблизо е.
— Добре.
Продължихме по Кале Обиспо, после свихме по една калдъръмена уличка със стари барокови къщи. По пътя видях, че някои от величествените сгради са реставрирани, и Сара ме осведоми, че чужди компании, които разработвали съвместни проекти с кубинските власти, ги превърнали в луксозни кооперации за служителите си. Хрумна ми, че проблемите е обезщетяването на законните собственици може да се проточат половин век — още един аргумент да откраднеш онова, което са ти откраднали.
Направи ми впечатление, че други къщи като че ли са в някакво междинно състояние — обречени, но обитаеми. Сара посочи едно от тези барокови имения оттатък улицата и каза:
— Това е домът на дядо и баба — там са родени баща ми и чичовците ми.
Погледнах четириетажната сграда с избеляла синя мазилка, повечето от която опадала — отдолу се виждаше каменната зидария. Стъклата на някои прозорци липсваха, както и повечето жалузи. От двете страни на внушителния вход се издигаше по една колона от червен гранит и лесно можех да си представя как е изглеждала някога тази огромна къща. Лесно можех и да разбера защо социалистическата власт я е сметнала за прекалено голяма за петчленно семейство. Плюс прислугата, естествено.
През големите прозорци се мяркаха хора и на балкона, който явно се крепеше единствено от Светия дух, седеше възрастна двойка.
— Миналия път влязох в къщата — каза Сара. — Всички тръби текат, работят само две бани. Общата кухня е в мазето и всичко е в мухъл. И гъмжи от гадини. Квартирите в Куба са безплатни и съответно получаваш за каквото си платил. Искаш ли да влезем?
— Само със защитно облекло.
— Хората бяха много мили — увери ме тя.
— Каза ли им, че си наследила нотариалния акт за къщата и си я искаш?
— Казах им, че съм архитектка и ако успея да си я върна, ще я реставрирам отгоре до долу за тях, а за себе си ще взема едно малко апартаментче.