Обяснението ми явно не я задоволи, затова продължих:
— Възможно е също от миграционната служба или от митницата на летището да са уведомили полицията за теб и ченгетата да са наредили на Антонио да те държи под око. — Напомних ѝ: — Нали уж ще даряваш своите триста хиляди песо за благотворителност. Може затова да са те нарочили. — А можеше и в Маями да е изтекла информация и в такъв случай играта беше свършила.
Тя ме стрелна с поглед.
— Ти или си много хладнокръвен, или не виждаш по-далеч от носа си.
Което ми напомни за една стара войнишка мъдрост: „Ако си под обстрел и запазиш хладнокръвие, докато всички наоколо са се насрали от страх, явно не оценяваш вярно обстановката“.
— Според теб Антонио вярва ли, че сме се запознали сега?
— Ние наистина се запознахме сега. Трябва да вярваш в легендата си. — И като си спомних неприятните часове в учебната стая за разпити, прибавих: — Ще ни разпитват в различни стаи и версиите ни трябва да си съвпаднат.
— Това ми е известно.
Нашите десет минути запознаване с архитектурните забележителности изтекоха и Антонио събра групата.
— А сега — на обяд.
Последвахме го по една улица, която водеше обратно към Сентро.
Забелязвах очевидна промяна в позитивната нагласа на Сара и това сигурно беше свързано със снощи. Така става, когато имаш за какво да живееш.
Известно време повървяхме в мълчание, после тя ме попита:
— Възможно ли е изобщо полицията да е направила връзка между теб и „Голямата риба“?
— Всичко е възможно. Хайде обаче да се доверим на Карлос за това.
— Добре, но…
— Даже полицията някак си да открие, че съм бивш собственик на една от яхтите, които участват в турнира, те не знаят нищо друго. Може да им се стори странно или подозрително, само че няма да ги наведе на никакви заключения за причината да дойда в Куба.
— Така е… но може да ги накара да те разпитат за това съвпадение.
— Бъди спокойна, вече съм готов с правилните отговори.
Сара явно продължаваше да се тревожи, затова я осведомих:
— Нито виждам, нито чувам, нито усещам нещо, което излага на риск нас или операцията. Ако се случи нещо такова, ще ти съобщя.
Стояхме един срещу друг и се гледахме.
— Това е Куба, Мак — напомни ми тя. — Не е Афганистан. Първият признак за опасност тук е среднощно почукване по вратата.
— Нали каза, че тайната полиция я бивало само да всява страх?
— Е… понякога са късметлии. — Сара се позамисли. — Може би парите не струват колкото живота ни…
— Не е само заради парите. А и защото ще откраднем нещо под грозните им носове, забрави ли? И ще довършим започнатото от дядо ти. И както неотдавна научих, заради нещо, на което съм щял много да се зарадвам, каквото и да е то.
— Добре… нека си помисля.
— Съобщи ми какво си измислила преди да се срещна с Джак, за да му кажа дали с тебе ще напуснем Куба преждевременно.
— Ако са отменили турнира, няма какво да мислим.
— Това ще е знак Божи — заимствах от нейния репертоар.
— Не, ще е решение, взето от правителствата на Куба и Съединените щати.
— Да де, и това също.
Погледнахме по улицата, но групата ни я нямаше.
— Изгубихме ги. Хайде да намерим къде да изпием по една студена бира.
Сара извади програмата от чантата си.
— Обядът е в „Лос Нардос“. Знам къде е.
— Жалко.
— Хайде. Тад ще се паникьоса, ако си помисли, че сме изчезнали.
— Това ще го подготви за момента, когато наистина изчезнем.
Бавно тръгнахме и по пътя продължих да обмислям всичко. Антонио не ми беше ясен, обаче ако останех десетина минути насаме с него из задните улички, щях да науча някои неща. Но Сара имаше право — тук не беше Афганистан, където можех с изключителна настойчивост да задавам въпросите си на местните.
Така или иначе, лесно намирах аргументи в полза на прекратяването на операцията и напускането на Куба. Ама пък бях обещал на Сара, че ако дойда тук, няма да се откажа. Затова и решението трябваше да е нейно. А ако ѝ повлияеха моите уверения и ни арестуваха, не за пръв път щях да съм си направил грешно сметките.
Както си вървяхме, тя ме хвана за ръка.
— Не ме е страх от смъртта, Мак. Страх ме е, че полицията ще ни арестува, тук или в Камагуей, ще намерят картата и… ще ни принудят да си признаем всичко… Не искам да се проваля. Не искам да проваля всички.
— Няма.
— И освен това… чувствам се отговорна, задето въвлякох и теб.
— Наясно съм с отговорността на командира. Обаче аз знаех в какво се забърквам. — Е, не всичко де. Винаги има изненади.