— В армията… ако издадеш заповед, която… доведе до смърт…
— Всичко се случва. — И прибавих: — Не съм бил в тила и не съм издавал заповеди по телефона. Бях на предната линия, където сега си ти.
Тя ме погледна.
— Добре… ако кажа да си заминем, решението ще е мое. Ако кажа да продължим…
— Обещавам да не те обвинявам, ако загинем или ни тикнат в затвора. Обаче няма да съм и много доволен.
Тя се усмихна принудено.
— Повечето мъже в такава ситуация веднага биха се възползвали от шанса да се приберат у дома, да си вземат петдесетте хиляди и да се похвалят на приятелите си, че в Хавана са спали с жена, която им е платила ваканцията.
— Не ме изкушавай.
— Е, благодаря, че ме изслуша. Ще ти съобщя решението си преди срещата ти с Джак.
— Добре. Обаче ако няма да ходим в Камагуей, не ми се остава още цяла седмица с йейлската група.
— Нищо няма да ти стане.
— Може пък и да ми стане.
Сара разбра, че не се шегувам, и се съгласи с мен.
— Ако ни наблюдават, наистина ще е най-добре да се махнем оттук колкото може по-скоро.
— Точно така.
— Само че ще е трудно… До Щатите няма пътнически полети… може да си вземем билети до Мексико или Канада.
— Даже да го направим, може да са ни включили в черния списък на летището.
— Не остават много други възможности — намръщи се тя.
— Никога не сме разполагали с много възможности. В такъв случай човек просто продължава напред.
— Към Камагуей.
— Точно така.
— Дори да не сме се срещнали с нашия човек тук.
— Точно така.
— Пак стигаме там, откъдето започнахме — заключи Сара.
— Когато се качихме на самолета в Маями, вече нямаше връщане.
— Да, нямаше — съгласи се тя.
— Пътят към дома минава през провинция Камагуей, пещерата, Кайо Гилермо и „Мейн“.
28
Закъсняхме за обяда в „Лос Нардос“, ресторантче в края на Стария град. Всички от групата ни вече се бяха настанили и повечето маси бяха заети, обаче Антонио предвидливо ни беше запазил две места на неговата маса и седнахме срещу семейство Невил.
— Тениската ви ми харесва — каза ми хубавицата Синди Невил.
Ама на Ричард не му харесваше. Не му харесвах и аз — откакто беше разбрал, че няма шанс със Сара Ортега. Отгоре на всичко в хотел „Амбос Мундос“ му се наложи да види къде е пил Хемингуей. Денят му минаваше отвратително. Само да знаеше как минава моят ден!
— Ричард не ми позволи да му купя тениска с Хемингуей нито във „Финка Виджия“, нито в „Амбос Мундос“ — каза Синди.
— Ще имате още много възможности — успокоих я аз и я посъветвах: — Направете му изненада.
Невил се намръщи и за да не провалям обяда, му казах:
— Чел съм някои ваши книги.
Все едно му връчвах стек цигари и наградата „Пулицър“.
— Дано са ви харесали.
„На тебе ти харесват, естествено“.
— Естествено, че ми харесаха.
В цената влизаха ледени дайкирита и всички получихме по едно. Антонио предложи наздравица.
— За великия писател Ърнест Хемингуей — истински кубинец по душа и прекрасен народен писател.
Физиономията на Невил стана по-ледена и от дайкирито.
Донесоха менютата и Антонио направи някои предложения на семейство Невил, които имаха вид на потребители на замразени храни, затова екскурзоводът поръча общи ястия за цялата маса.
— Откъде сте? — попита Синди двама ни със Сара.
— От Маями.
— От Кий Уест.
— Ъъъ… и сте…
— Запознахме се тук — осведомих я и поясних: — Установихме, че между нас има много общо. — „И на двамата ни се чука“.
— Това е чудесно. — Тя се обърна към Сара. — На приветствената вечеря споменахте, че сте кубинка.
— Американка от кубински произход.
— Значи тази екскурзия трябва да е много специална за вас.
— Да, така е. А вие защо сте дошли?
— Ричард планира действието в следващия му роман да се развива в Куба.
Антонио погледна Невил.
— Моля ви, включете ме в книгата си — като добрия герой.
Невил със сигурност си мислеше: „Не и след тоста ти, задник такъв“.
— Той вече събра много материал — продължи Синди.
Не успях да се сдържа.
— В Куба човек не бива да задава много въпроси.
— Ричард казва, че ще е страхотна реклама за него, ако го арестуват — сподели с нас госпожа Невил.
— Веднага ще го уредим — увери я Антонио.
Всички хубаво се посмяхме. Голям майтап. Все едно да си правиш шеги с кръвта, докато обядваш с вампир. В прилив на безразсъдство казах на семейство Невил: