Това вече не звучеше като дружелюбна покана. Помислих си, че следващата му реплика ще е: „Ще се срещнем или в бара, или в полицията“. Антонио обаче ме изненада.
— Ще видите, че си струва времето и усилието. И парите ви.
— Моля?
— Петстотин долара.
— За какво?
Ричард Невил се връщаше от никотиновата си пауза. Синди също се приближаваше към масата.
Когато стигнаха при нас, Антонио каза:
— Както е писал Хемингуей, „кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“.
С което може би отговаряше на моя въпрос.
Семейство Невил се настаниха на местата си и Ричард попита:
— Пак ли за Хемингуей?
Никой не отговори и в този момент поднесоха предястията.
— Надявам се, че всички обичате октопод — каза Антонио. Какви ги вършеше тоя, по дяволите?
29
След обяда Антонио ни поведе на кратка разходка до Музея на революцията, неокласическа сграда, в която някога се помещавал президентският дворец. Отпред имаше съветски танк — според екскурзовода един от ония, с които силите на Кастро отблъснали подкрепения от САЩ десант в Залива на прасетата.
— Десантът се провали и затова ние нахлухме в Маями с един милион кубинци — завърши Антонио.
— Няма да му е толкова смешно, когато изгнаниците започнат да се връщат и да изкупуват Куба — каза ми Сара.
И хайде отначало.
Йейлчаните пък не подозираха, че техният високопатриотичен екскурзовод е просто поредният подкупен кубинец. Пет стотачки. Двегодишната му заплата. Но за какво? За информация? Изнудване? Имаше само един начин да разбера.
По пътя към музея обаче Сара ми каза, че не искала да се срещнем с Антонио. Тя командваше, ама инстинктът ми подсказваше, че трябва да отидем на срещата. Естествено, това можеше да е и някакъв капан и да ни арестуват. Но в Куба могат да арестуват човек и без повод, така че защо да не го съчетаем с едно хубаво пийване? Трябваше да си поприказвам със Сара.
Влязохме в грамадния „паласио“ — в двореца де. Антонио много държеше да ни покаже нещо и ние го последвахме във фоайето при величественото мраморно стълбище.
— Това е Ринкон де лос Кретинос, Ъгълът на кретените — каза той.
А кои бяха кретените в ъгъла? Ами, огромни карикатури на бившия президент Батиста, както и на Джордж Буш и
Роналд Рейгън в каубойски дрехи — приличаха на герои от сатиричното списание „Мад“. Джордж даже приличаше на талисмана на списанието, измисления персонаж Алфред Е. Нюман.
Даже на йейлските възпитаници им дойде малко прекалено. Ъгълът на кретените надали щеше да спомогне за затопляне на отношенията.
Качихме се по стълбището и тръгнахме да обикаляме помещенията, като всички възхвалявахме Ла Револусион, макар че много експонати бяха проява на лош вкус, например страховитите снимки на революционери, изтезавани и екзекутирани от някогашните кубински режими. Изложени бяха и окървавени военни униформи с доста нехигиеничен вид. За съжаление всичко това разглеждаха и много ученически групи. Сигурно затова на Антонио щеше да му се изкриви малката главичка.
Влязохме в някогашния официален кабинет на покойния президент Батиста, където екскурзоводът ни посочи позлатен шайбов телефон, подарен от AT&T на важния им клиент, и се впусна в пламенна реч срещу американския империализъм. Добре че Сара си държа устата затворена.
За негова чест, по някое време Тад прекъсна Антонио.
— Трябва да тръгваме.
Така че продължихме обиколката на Музея на революцията, който се намираше в окаяно състояние — подобно на почти всичко друго в Хавана, а и на самата революция.
Антонио ни показа тайното стълбище, по което Батиста се спасил от студентите, нахлули в двореца, за да го убият.
— Много от тях били арестувани, изтезавани и екзекутирани — съобщи ни екскурзоводът.
Тук явно вземаха студентските протести много сериозно. Групата се затътри нататък без нас и аз предложих на Сара:
— Хайде да избягаме по тайното стълбище.
— Опитай се да научиш нещо, докато си тук.
— Добре. На обяд научих от Антонио, че интересът му към теб бил личен.
— Нищо подобно. Знаеш го.
— Не бъди скромна. Освен това не биваше толкова директно да му поставяш въпроса защо е разпитвал за тебе.
— Понякога просто трябва да се опънеш на хората, които ти причиняват главоболия, Мак.
— Добре де, май успя да го изкараш от дупката му. Сега иска да разговаря с нас.
— Няма да разговаряме с него.
— Това трябва да го обсъдим.
— По-късно. Може би.