Настигнахме групата и Антонио ни заведе в стая, превърната в киносалон за правостоящи, където гледахме откъси от цветни и черно — бели филми за Ла Револусион с дикторски текст на испански. Видях младите Фидел, Че Гевара и много други брадати типове да бродят въоръжени из гъсталаците. Приличаха на талибани.
После показаха Хавана на 1 януари 1959–а. В града влизаше конвой камиони и джипове с въстанически бойци, приветствани от ликуващите хабанерос. Следваше сцена в хотел „Насионал“ и аз очаквах да видя как Майкъл Корлеоне и Хаймън Рот бягат с колите си, обаче двамата вероятно вече си бяха заминали.
На екрана се появи хотел „Ривиера“ и както вече знаехме от Антонио, тълпа партизани и цивилни разбиха казиното, включително бара. Стана ми тъжно от този край, затова си излязох.
Сара ме последва.
— Татко ми е казвал, че това бил най-страшният ден в живота му.
Естествено, ако си малко момче и на Нова година се събудиш в имението си и се чудиш защо прислугата не ти е донесла закуската.
— Всички други изглеждаха щастливи — отбелязах.
— Да… Започнало е с огромни надежди за кубинския народ… но после се е превърнало в кошмар.
— Ясно.
Йейлската група се изниза от киносалона и Антонио ни изведе в някогашната задна градина, където сега се издигаше мемориалът „Гранма“ — стъклена постройка с едноименната яхта, с която през 1956–а Кастро и малката му шайка революционери пристигнали от Мексико в Куба. Останалото, както казват, е история.
— Когато Куба се освободи, всичко това ще бъде изринато и в тази градина ще бъде построен моят паметник на мъчениците — каза Сара.
А пред стените на градината Едуардо можеше да разстреля всички комуняги.
— Хубаво място — отвърнах. Сега действително се чувствах като външен човек, въвлечен в родови вражди, датиращи от времето на Христофор Колумб.
Така или иначе, около мемориала „Гранма“ имаше надупчени от куршуми военни машини и самолетен двигател, който според Антонио бил от американски шпионски самолет Ю–2, свален по време на Карибската криза през 1962–ра. Макар тогава още да не съм бил роден, знаех, че сме били на ръба на ядрена война със Съветския съюз. И ако това се беше случило, сега нямаше да съм тук. Хрумна ми, че Куба винаги е била трън в задника на Америка и че Америка винаги се е опитвала да го навре в задника на Куба.
В градината беше тягостно, затова със Сара се отделихме от групата и излязохме на улицата. Следваше посещение в близката Национална балетна школа, където щяхме да гледаме репетиция, така че се запътихме натам.
— Трябва да се срещнем с Антонио — казах, докато вървяхме.
— Ако се срещнем с него, ще се издадем, че не сме невинни туристи.
— Логиката ти ми е ясна, но ако ще играеш комар, трябва да хвърляш заровете.
— Един път може и да пропуснеш.
— Хайде да опитаме с друго клише — няма как да не обръщаш внимание на триста и петдесет килограмова горила в стаята.
Тя помълча, после заяви:
— Вече се съгласих довечера да се срещнеш с Джак. Не съм съгласна да се срещнеш с Антонио.
— Не си ли любопитна какво ще ни каже?
— Знам какво ще ни каже. Иска петстотин долара. Просто поредното изнудване на американски турист от кубински произход.
— Ясно ти е, че не е само това.
— Да. Може и да е ужилване. Ние му даваме петстотин щатски долара и полицията се появява и ни арестува за подкуп и валутно престъпление — или още по-лошо, опитват се да ни вербуват за шпиони. — И прибави: — Случвало се е и преди. А тук шпионажът се наказва със смърт.
— Мога да отида сам.
— Няма да отидеш.
— Добре… но…
— Ти не разбираш кубинците, Мак.
— В сравнение с афганистанците кубинците са пълни аматьори.
— Ако някога идем в Афганистан, ти ще командваш.
— Si, comandante.
— Не е смешно.
Стигнахме до Националната балетна школа, седнахме на предното стълбище и зачакахме групата, като си подавахме един на друг шише вода.
— Антонио иска да ти каже защо полицията се интересува от тебе — продължих на същата тема.
Не получих отговор.
— Той си мечтае да е мафиот. Иска да живее добре. Иска двегодишна заплата. Елементарно е.
Сара се замисли над думите ми.
— Добре. Ще видим за срещата с Антонио. А междувременно, днес няма групова вечеря. Какво да правя, докато ти пиеш с Джак?
— Ще те чакам във „Флоридита“ в… девет. Каня се да подобря рекорда на Хемингуей по пиене на дайкири.
Тя се усмихна.
— Ще ти направя снимки.
Групата дойде и Антонио покани всички да влязат в балетната школа с Тад и Алисън, после се приближи до нас и попита: