Казах на шофьора да спре, дадох му десет ККВ и продължих пеша покрай просяци, поети и пияндета. И покрай една група американски туристи, чийто вид предполагаше, че торнадото току — що ги е довяло от Канзас.
Свих по една пряка и тръгнах към дългата отбивка, която водеше към входа на хотела. Погледнах си часовника: 18:15.
Влязох в „Насионал“ за трети път — за също толкова дни — и проверих на рецепцията дали има съобщение от Джак или Сара, обаче нямаше. После се отправих към грамадната Зала на славата, в която висеше димна завеса от многобройните пури. Огледах салона, но не видях Джак.
Помолих метрдотела да ме настани и срещу десет ККВ той се сети за някаква отменена резервация и ме отведе до малка маса под снимка на Мики Мантъл.
Оптимистично поръчах две „Буканеро“ на сервитьорката и ѝ казах да повика момичето с пурите, което пристигна с подноса си. Купих две „Монте Кристо“ и ги оставих на масата.
Бирите ми дойдоха и почнах да пия сам. Вече минаваше шест и половина.
Къде се губеше Джак? Може да се беше напил в някой пристанищен бар, да се чукаше или да го бяха арестували. Или още да си е в Кий Уест. И в такъв случай щях да се прибера вкъщи без три милиона долара.
По навик проверих дали не съм получил есемеси или гласова поща. Пак нямаше сигнал, затова отидох на бара да видя дали Джак е оставил съобщение на бармана, обаче нямало нищо за мене.
Сара вероятно вече се тревожеше и за да не вземе да се обажда, помолих бармана да се свърже с „Парке Сентрал“ по неговия телефон и той ми подаде слушалката.
Докато слушах позвъняванията, една ръка ме стисна за подлакътницата.
— Арестуван си.
Завъртях се и видях ухиленото лице на Джак.
— Подмокри ли гащите?
— Уволнен си.
— Пак ли?
Отсреща отговориха и казах на телефонистката:
— Съобщение за Сара Ортега, стая петстотин трийсет и пет. Седнали сме на по чаша. Ще се видим в девет. — Помолих я да повтори и затворих.
— Тъпчеш ли я вече? — попита Джак.
— Праща ти много поздрави.
Заведох го в дъното на салона и седнахме.
Джак носеше приличен панталон каки и бяла тениска с яка — същата, която държах на „Мейн“ за официални случаи. На кръста си имаше банан, също абсолютно необичайно за него.
— Какво има вътре?
— Презервативи. — Той вдигна бирата си и се чукнахме. — Радвам се да те видя.
— И аз.
На няколко съседни маси седяха добре облечени мъже и разговаряха на испански. Като че ли никой не проявяваше интерес към нас.
— Как дойде? — попитах.
— С шевролет кабрио, модел петдесет и седма. Моят старец имаше петдесет и осма…
— Обърна ли внимание дали те следят?
— Да ме следят ли? — Той се замисли. — Дадох на човека щатска десетачка да ме остави аз да карам. — Усмихна се. — Адски се бях развълнувал, обаче оня бил сменил двигателя със скапан четирицилиндров от „Тойота“ и беше като два хамстера в колело…
— Следяха ли те, Джак?
— Не. — И прибави: — Струва ми се.
А бе и на мене така ми се струваше. А ако го бяха следили, полицията трябваше вече да е знаела за връзката между Джак Колби, Даниъл Маккормик и преименуваната „Голяма риба“ и ако знаеха за това, не им трябваше да знаят повече. Така че спокойно можехме да пием по още една бира.
— Защо закъсня?
Джак се оглеждаше.
— Тоя бар е адски скъпарски.
— По-стар е от тебе.
— Сериозно? Ей, има снимка на Синатра. И на Чърчил… Марлон Брандо, Джон Уейн… И Мики Мантъл…
— Всички те са мъртви, Джак. Същото ще сполети и тебе, ако не ми кажеш защо закъсня.
Той ме погледна.
— Изпих няколко бирички с нашите трима риболовци. Не можех да им кажа, че имам среща с тебе, и не ми хрумна никакво оправдание. Опитах се да ти звънна, ама нямаше сигнал. — После отбеляза: — Тая страна е преебана тотално. Как върви тука?
— Засега добре. По кое време пристигна флотилията?
— Към обяд.
— Проблеми?
— Не. Влязох от раз в пристанището. Фасулска работа.
— Предполагам, че просто си следвал яхтата пред тебе.
— Да. Ама пак си беше мъчно.
— Как е Фелипе?
— Изглежда нормално. — Джак май се сети за нещо и добави: — Той познава Сара.
— Добре.
— Чукаш ли я?
— Тя си има гадже.
— И какво от това? Използвай старата реплика „Утре може да сме мъртви“.
— Как са тримата риболовци?
— Съвсем нормални. Изобщо не се познава, че са кубинци.
— Надявам се, че си ги похвалил за това.
Той се усети, че го майтапя, и се разсмя. Виждаше се, че е обърнал няколко бири, но когато го закачах, винаги загряваше, даже да е полупиян.