Ако Куба присъстваше в нейното и моето бъдеще, „Мейн“ щеше да стигне до Хавана за по-малко от пет часа, изгаряйки по сто и четиринайсет литра дизел в час, което възлизаше на около една четвърт от нейния две хиляди двеста и седемдесет литров резервоар. До Кайо Гилермо щяха да отидат около хиляда сто трийсет и пет литра, а после неизвестно количество за шестдневния турнир, тъй че щеше да се наложи да заредим, преди да потеглим обратно към Кий Уест. Но само колкото да ни стигне до вкъщи — за да е бърза и лека. А колко тежат шейсет милиона долара?
Ама защо ги правех тия изчисления? Е, понеже си мислех, че не бива да се отказваш от два милиона долара преди да си чул каква е сделката.
Скочих на борда и видях, че Джак още не се е върнал с рома и кока-колата.
Слязох в камбуза и си взех бутилка вода от хладилника. Камбузът и рубката изглеждаха в отлично състояние и аз използвах галюна, който спокойно щеше да мине инспекцията на кубинската госпожа. Ако не друго, Джак е уреден чистник — останало му е от военната служба.
„Мейн“ е с широк бимс, почти пет метра, и долу има място за две прилични каюти, в които могат да спят четирима души, както бях обяснил на Карлос, въпреки че при десетдневно плаване с провизии на борда щеше да е малко тегаво. А къде щях да натоваря шейсетте милиона долара? Това сигурно щеше да зависи от номиналите на банкнотите и колко място заемат. Все щяхме да измислим нещо. Или пък още по-добре, щях да кажа на Карлос: „Трябва ти по-голяма яхта. Потърси някой друг“.
Влязох в рубката и проверих електрониката, която преди около година беше изцяло подновена на висока цена. За да си конкурентоспособен в тази игра, ти трябват най-добрите и модерни чартплотери, радиостанции, радари, сонари и тям подобни. Освен това в рубката имах плоскоекранен телевизор, дивиди плеър, стерео и четири нови тонколони. А в долнопробното си бунгало нямах нито едно от тези неща.
Купих „Мейн“, тогава под името „Идиличен час“, от един лонгайландски богаташ, Рагнар Кнутсен, който беше установил, че яхтата не е само развлечение. Преди четири години потеглил с приятелска компания за риба към Кий Уест и после я обявил за продан на Пристана на шхуните. Един от „Папагала“, който знаеше, че търся нещо такова, ми каза да отида да я видя. Отидох и се спазарих с Рагнар за триста хиляди, въпреки че като нова яхтата му беше струвала около два пъти повече — което трябваше да е първият знак, че се сдобивам с бездънна яма за пари. Но това вече го знаех, понеже съм израснал в Мейн.
И също като Рагнар Кнутсен знаех, че двата най-щастливи дни в живота на един мъж са когато си купува яхта и когато я продава. Рагнар обаче скри радостта си и ме увери, че всъщност ми подарявал „Идиличен час“ от благодарност за моята служба на родината.
Естествено, баща ми смяташе, че правя лоша инвестиция и лош избор на професия и че взимам незряло решение. Бях напълно наясно, че е прав, затова сключих сделката.
Сделката допадна на банката повече, отколкото на моя старец, и срещу петдесет хиляди — обезщетението при уволнението ми и личните ми спестявания — успях да сключа заем за четвърт милион и прекръстих яхтата на „Мейн“. С малко късмет можех да взема двеста и петдесет бона за нея, да си изплатя заема и пак да си намеря работа на Уолстрийт. Или да се прибера у дома и да живея с инвалидната си пенсия. Или пък, мама му стара, да усвоя финансовото консултиране. Или още по-добре, да се върна в университета и да избутам някаква магистратура. Човек никога не е стар, за да си изгуби времето за учене. Както казах, завършил съм „Боудън“, най-стария колеж в Мейн и един от най-старите в цялата страна. Когато следвах, той беше четвърти в класацията на висшите учебни заведения в Щатите и втори в университетската класация по пиене. Биеше ни само „Дартмут“, ама не знам защо. Аз дадох всичко от себе си.
Така или иначе, магистратурата също беше възможност и армията — друг начин да кажат, че съжаляват, задето талибанското ерпеге за малко не ми е откъснало ташаците — щеше да плати част от сметката.
Или… можех да изслушам Карлос и неговите амигос. Както обичах да казвам на хората си, все някъде трябва да умреш. И Куба не беше по-лошо място за това от Афганистан. И даже можеше да е по-добре, отколкото да тъпея тука, на Уолстрийт или в Портланд. Много възможности. Никоя от тях не ми харесваше. Освен може би кубинската. Може би днес щеше да е щастливият ми ден. А може би не.