Обясних му, че екскурзоводите в Куба редовно донасят на полицията.
— Антонио няколко пъти спомена за „Пескандо Пор ла Пас“. И знае, че съм риболовец от Кий Уест.
— Откъде знае?
— Разпитвал е американския водач на групата ни за мене.
— Така ли? Значи наистина е доносник.
— И е кофти екскурзовод.
Джак се замисли за всичко това и заключи:
— Трябва да го убиеш.
— Не е чак толкова лош екскурзовод. Утре вечер ще се срещна с него в един бар. Мисля, че играе двойна игра. Иска петстотин долара, за да ми каже каква е играта.
— Добре. След това го проследи до дома му и му пръсни черепа. И край на играта.
— Може би ще е по-лесно със Сара просто да напуснем Хавана и да се отправим към мястото, където са скрити парите.
— Утрешната среща може да е капан.
— Тайната полиция в Куба няма нужда да си губи времето с капани.
— Нали ти казах, че тая страна е преебана. — И ненужно ми напомни: — По-лесно е да обереш някоя банка в Маями за три милиона долара.
— Не е законно. А това тука е. И е забавно.
Джак се засмя.
— И твоят мозък е преебан.
— Моят ли? Кой ме увещаваше току — що да пръсна черепа на Антонио?
— Само предлагам. Прави каквото смяташ за нужно.
— Много благодаря.
Диджеят пусна Дийн Мартин и известно време слушахме музиката.
— Кубинските служители, които са се качили на борда, поискаха ли регистрацията на яхтата? — попитах го след малко.
— Да… Единият я свери с номерата, написани върху корпуса.
В регистрационния талон не фигурираше името на предишния собственик — моето де, — макар че тази информация можеше да се получи от щатските власти на Флорида, стига да си от правоохранителните органи и да имаш съответното законово основание. Но това не се отнасяше до кубинската полиция. Което беше добра новина.
Джак обаче ми съобщи и друга.
— Неколцина от екипажите на другите яхти са от Кий Уест и знаят, че си продал „Мейн“, която сега е „Голямата риба“.
— Да приемем, че полицията не задава такива въпроси. Все пак помоли хората да те предупредят, ако се стигне дотам. — И прибавих: — И им кажи просто да забравят за „Мейн“.
Той се наведе към мен.
— Със Сара може би трябва да помислите как да се измъкнете от Куба.
— А ти си помисли как ще станеш милионер.
— Това надали ще се случи.
— Няма как да разбереш, ако си замина.
— Добре. Щом ти стиска да го направиш, ще се видим в Кайо Гилермо.
— Довери се на инстинкта ми.
— Твоят инстинкт е преебан като мозъка ти.
— Сто на сто е така, щом съм те взел на работа.
Донесоха сандвичите, но не бяхме гладни и си поръчахме още две бири. Дино пееше „Когато луната се отрази в очите ти като голяма пица, това е аморе…“
— Дано само не вдигаш стойки пред гаджето си — отбеляза Джак във връзка с последното.
Винаги има по малко и от това. Обаче…
— Тук съм заради парите. Също като тебе.
— Щом казваш.
Погледнах си часовника. Беше рано за срещата ми със Сара, но му казах:
— Трябва да тръгвам.
— Още нещо.
— Какво?
— Старецът — Едуардо.
Вече знаех какво ще ми каже.
— На борда е. Намерил си е фалшив паспорт. Твърди, че искал да види Куба за последен път преди да умре.
— Мамка му! Той слезе ли с тебе на брега?
— Не. И Фелипе го държи под око.
Е, от пристаналата на кея яхта Едуардо нямаше да види много от Куба. Така че можеше вече да се е изплъзнал от Фелипе и да се мотае пиян из Хавана и да крещи: „Долу революцията!“. Въпреки фалшивия му паспорт, идването на Едуардо Валаскес в Куба представляваше ужасен пробив в сигурността, в сравнение с който собственото ми нарушение с тази ми среща беше съвсем дребно недооценяване на обстановката.
— Защо го пусна на борда?
— Да не мислиш, че съм го пуснал аз?! Беше напъхал мършавия си задник под едно легло в каютата. Никой не подозираше, че е там, докато не влязохме в пристанището на Хавана.
Зачудих се дали Карлос е знаел. Адвокатът не беше толкова глупав, че да се съгласи с това, обаче Едуардо бе клиентът — той даваше парите и командваше парада. Побеснях.
— Кубинците, които се качиха на борда, видяха ли го?
— Не. Нали ти казах, те изобщо не слязоха долу.
— Добре. На изхода на кея имаше ли паспортна проверка?
— Да. Беше само един служител.
— Имаше ли скенер за документи?
— Не. Тая страна още не се е отворила за бизнес.
— Добре… — Подозирах, че паспортът на Едуардо е подарък от хората, които наричаше „нашите приятели от американското разузнаване“, и предполагах, че е изключително качествен и ще издържи на сериозна проверка. Но ако попаднеше в стая за разпити, Едуардо нямаше да издържи на един хубав бой и щеше да си признае, че е пристигнал с „Голямата риба“. По дяволите!