Погледнах Джак.
— Добре… Когато стигнеш в Кайо, гледай старецът да не слиза от яхтата.
— По пътя мога да го хвърля през борда, ако искаш — предложи моят помощник — капитан.
— Просто го дръж долу. Той е дядо на Фелипе.
— Сериозно? Никой не ме предупреди.
— Вече знаеш. Тъй че недей да храниш акулите с него.
— Дадено.
Зачудих се дали Сара е знаела, че Едуардо изпитва носталгичен копнеж да види Куба за последен път. Може би. И може би тъкмо затова не искаше да се срещна с Джак. Същото се отнасяше за Карлос. Макар че, за да съм справедлив, нито Сара, нито Карлос щяха да изложат операцията на риск заради нещо толкова глупаво като носталгията на Едуардо, следователно не можеше да са знаели. От друга страна… а бе, ако бях кубинец, може би щях да го разбера.
Погледнах си часовника. Осем и половина.
— Нещо друго? — попитах Джак.
— Само пистолетът.
— Добре. Тръгни си пръв и остави банана на стола си.
— Купуваш ли го?
— Той си мой.
— Предлагам ти сделка. Четиристотин хиляди, включително три пълнителя, единият зареден и готов за рокендрол.
— Добре бе, задник такъв, купувам пистолета. Обаче ти пък няма да получиш хонорар за участие в бойни действия.
— Става. Продадено. — Джак си допи бирата и ме погледна. — Виж още какво ще ти предложа. На няколко преки от кея има един стар моряшки бар, „Дос Ерманос“. Всички екипажи и риболовци ще се срещнем там в единайсет. Ако с дамата си нямате какво да правите, дай да се видим там в единайсет и половина — и си носете паспортите и парите. Без багажа. Купих няколко празни посетителски пропуска от двамата служители — за да вкарам жени. Пропуските са подписани и подпечатани. Тъй че ще успея да кача на борда нея — а може би и тебе. — И прибави: — Когато призори флотилията отплава за Кайо, „Мейн“ ще потегли за Кий Уест.
— Ще се видим в Кайо Гилермо.
— Би трябвало да попиташ Сара.
— Добре. Но ако в единайсет и половина ни няма в „Дос Ерманос“, пий едно за наше здраве.
— Наистина ти стиска, Мак.
— Човек все трябва да умре някъде.
Джак разкопча банана и се изправи.
— Сестра ми се казва Бети. Елизабет. Живее в Хобокън. По мъж е Кувалски. Омъжена е за поляк. Пълен задник. Имат две деца, Дерек и Софи, вече пораснали и самостоятелни. Виж дали ще успееш да ги откриеш. Парите няма да са им излишни.
— Добре.
— А ако аз оцелея, а ти — не?…
— Иди при родителите ми в Портланд и им кажи нещо хубаво за мене.
— Все ще измисля нещо.
— Знаеш си урока, Джак — „Умрял е бързо и безболезнено. Последните му думи били „Бог да благослови Америка“ или нещо от тоя род.
— Знам си урока. Добре, до скоро.
Изправих се и си стиснахме ръцете.
— Това е последният ти риболовен круиз, Джак. Успех.
— И на тебе. — Той се обърна и си тръгна.
Поисках сметката, седнах на неговия стол и закопчах банана под спортното си сако. Платих в брой и тръгнах към фоайето, почти очаквайки да чуя: „Стойте, сеньор, вие сте арестуван. Тоя път наистина“.
Минах през фоайето, излязох от хотела и портиерът махна на един бял „Понтиак“ кабрио.
Качих се и казах на шофьора:
— „Флоридита“, рог favor.
Той знаеше английски.
— Добре, заминаваме за Флорида. — И се засмя.
Всички се правим на шутове.
Така че потеглихме с американския кабриолет от средата на миналия век.
Това място не беше само изкривено пространство — време — беше алтернативна вселена, в която минало и настояще се бореха да станат бъдеще. А аз си мислех, че Кий Уест е преебан.
32
„Флоридита“, розова сграда на Кале Обиспо, приличаше на долнопробен бар в съмнителен маямски квартал — чак до неоновата реклама. Минах под бял навес, на който пишеше „Ърнест Хемингуей“, и видях на бара самия сеньор Хемингуей от бронз в естествен ръст, седнал несигурно на ръба на табуретката с лакът, опрян на полирания махагон. Бих го черпил едно, ама той вече се беше одървил.
На стената зад него висеше черно — бяла снимка на писателя с Фидел и заключих, че поводът е турнирът „Хемингуей“, преди или след като Кастро спечелил купата с оня марлин, дето имал оловни тежести в корема.
Отвътре заведението изглеждаше по-добре — повече клонеше към 90–те години на деветнайсети век, отколкото към 50–те на двайсети. Зад красивия бар имаше голям стенопис, вероятно изобразяващ пристанището на Хавана през отминалата епоха на платноходите. Отвореното продълговато помещение беше със син таван и преливащо бежови стени. Стълбище водеше към втори етаж. Ниските масички бяха отрупани с пътеводители, столовете бяха заети от американски туристи, половината от които бяха безвкусно облечени по шорти и тениски. Другата половина просто бяха безвкусно облечени. Персоналът носеше стилни червени сака и папийонки. На бара бяха подредени пет електрически блендера, които превръщаха рома в коктейлен глюкозотолерантен тест.