Метрдотелът ме прецени като американо — кой друг идваше тука? — и ме попита на английски:
— Маса или на бара, сеньор?
— Маса за двама, рог favor.
Той ме отведе при една маса до стената и веднага се появи сервитьор, за да вземе поръчката ми.
Менюто с напитките съдържаше пет — шест свръхскъпи вида дайкири, например „Папа Хемингуей“ — ама не и „Фидел Кастро“. Всъщност ми се пиеше бира, но за да се впиша в атмосферата, си поръчах „Дайкири Ребелде“ — бунтарско дайкири.
— Отлично. Ще имате ли компания?
Е, в една полицейска държава човек никога не знае. Погледнах си часовника: 20:55.
— Нека са две.
След което се заслушах в американската реч и бръмченето на електрическите блендери.
Климатикът се мъчеше да навакса, обаче вътре беше горещо. Щях да си сваля сакото, само че… е, другото нещо в една полицейска държава е, че не може да носиш зареден деветмилиметров „Глок“ в банана си. Тъй де, тука не беше Флорида, където разрешително за носене на оръжие се получава по-лесно, отколкото за риболов.
Така или иначе, „Флоридита“ беше капан за туристи, ама съвсем приличен, въпреки че Ричард Невил може би нямаше да се съгласи.
Донесоха дайкиритата и аз отпих от едното. Тия неща трябва да ги дават с инсулин. Погледнах си часовника — 21:05. Проверих и джиесема си. Все така нямаше сигнал. Може би догодина.
Влезе някакъв тип със светлозелена риза с пагони, черна барета и с пистолет в кобура.
Тълпата се посмълча, докато типът отиваше към бара, и още преди да е стигнал барманът напълни чаша с газирана вода и му я подаде с принудена усмивка. Значи пичът — ченге или военен — беше редовен клиент в почивка, а не по служба. Добра новина. Имаше и лоша — той се облегна с гръб на бара и заоглежда навалицата, докато палеше цигара и си пиеше содата. Половината туристи се извърнаха, а другата половина видимо се развълнуваха. Каква страхотна снимка можеше да стане! Истински комуняга с патлак. Във „Флоридита“! Мамка му!
Погледът му спря върху мен — седях сам, носех единствения син блейзър в заведението, да не споменавам за единствения банан, в който се криеше доказателство за престъпна дейност. Спокойно можеше да ме обискира. Много ти благодаря, Джак.
Ченгето — или военният — ми хвърли един последен поглед и насочи вниманието си към маса с две млади жени по шорти. Имаха красиви крака.
Пак си погледнах часовника. 21:15.
При други обстоятелства щях да се обадя в „Парке Сентрал“ от телефона на бара, обаче така можех да предизвикам ченгето да ме заговори. „Тука е топло, сеньор. Я си съблечете сакото“.
Сеньор Барета остави чашата си на плота и тръгна към мене. Закопчах си блейзъра, за да скрия ремъка на банана. Тоалетните бяха в дъното и аз станах, изчислявайки шанса си да стигна до кенефа и да направя номера на Майкъл Корлеоне с пистолета.
Точно в този момент влезе Сара и ченгето я огледа, после спря при масата с двата чифта красиви крака.
Сара го забеляза и се намръщи, след това ме видя, усмихна се, дойде при мен и ме целуна по бузата. Изтеглих ѝ стола и тя седна.
— Извинявай, че закъснях.
Отново погледнах към ченгето. То се усмихваше и си приказваше с двете американски сеньорити.
Седнах. Сара носеше черен панталон и бяла копринена блуза.
— Много си красива.
— Благодаря. А ти си потен.
— Тука е топло.
— Съблечи си сакото.
— Добре съм си.
Сара се втренчи в мен.
— Закъснях, защото едва успях да намеря такси „Коко“. А не защото съм се забавила на телефона.
— Няма нужда да ми обясняваш.
— Всъщност не проведох онзи разговор с Маями. Реших да те послушам и да го направя лично.
На това също му се вика да си оставиш резервен вариант.
— Така ще имаме време… да се уверим…
Нали вече го бяхме водили тоя разговор.
— Ако още ме искаш, след като довечера ме чуеш как хъркам, твой съм.
Тя се усмихна и се хванахме за ръце. Сара погледна чашите.
— Какво е това?