— За какво си се замислил? — попита Сара.
— За пътя, който ни предстои.
— Вече гледам по-оптимистично на това.
Сигурно беше от дайкиритата.
— Разказах на Джак за Антонио и евентуалните ни проблеми с властите, както и че Антонио спомена за „Пескандо Пор ла Пас“ — казах.
— Добре… Успя ли да го уплашиш?
— Просто привлякох вниманието му към проблема. Ако изобщо е било нужно.
— Предполагам, че не се е отказал.
— Ако аз не се откажа, и той няма да се откаже.
— А ти не се отказваш.
— Стига да не се откажеш ти.
— Значи никой от нас не се отказва.
И значи всичките бяхме луди. Допих си бирата, а тя — дайкирито. После попита:
— Джак каза ли нещо за Фелипе?
— Не… Само, че Фелипе не се зарадвал много, когато открили Едуардо под леглото.
— Фелипе ще се оправи с него.
— Дано не грешиш. Той знае ли какво ще става в Кайо Гилермо, за да го съобщи на Джак?
— Нямам представа какво знае Фелипе.
— А Едуардо?
— Едуардо не иска да знае никакви конкретни подробности за операцията. Единствената му цел е да се прибере у дома.
— Ще се прибере в Маями с „Мейн“.
— Нека той…
— Точка по въпроса.
Тя повика сервитьора, поръча по още едно и помоли за огънче. В Кий Уест се ограничавах до една пура седмично. Тука обаче, както и в Афганистан, тютюнът не представляваше първостепенен здравословен проблем от гледна точка на продължителността на живота.
Появиха се трима китаристи и тръгнаха да обикалят бара, като свиреха и пееха. Познах някои песни от лекцията на Тад. Тази учебна екскурзия действително си струваше парите.
Сара се наведе към мен.
— Оръжията на яхтата ли са?
Ами, само три. Четвъртото се намираше в банана ми. Обаче не исках да я разтревожа — или да я развълнувам — с тази новина, докато не се наложеше.
— Да — потвърдих. — Джак е взел и четири бронежилетки. Дано не се наложи да ги използваме.
Тя кимна.
Обикалящите китаристи стигнаха до нашата маса и попитаха какво да ни изпълнят.
— Моля, изсвирете ни „Дос Гардениас“ на Буена Виста Соушъл Клъб — каза им Сара на английски, скривайки факта, че знае испански.
Музикантите явно останаха доволни от избора ѝ и подеха песента. Не беше зле.
Погледнах си часовника. 22:35. Оставаше ни един час да отидем до „Дос Ерманос“, ако искахме да го направим. Следваща спирка Кий Уест.
Загледах се в Сара, която пушеше пурата си, и тя ми намигна. Опитах се да си ни представя в Маями, Кий Уест или даже в Мейн. Картинката изглеждаше по-добре, ако бяхме с червено „Порше“ кабрио.
Китаристите свършиха и аз им дадох десетачка, а те ни отговориха с доволни усмивки. Ако някой ни наблюдаваше, повече приличахме на тъпи туристи, отколкото на врагове на страната.
Във „Флоридита“ ставаше все по-претъпкано и Сара ме осведоми:
— По-късно има спектакъл. Искаш ли да останем и да изпием шестнайсет двойни дайкирита?
Или исках да се прибера в Кий Уест и да изпия шестнайсет бутилки „Корона“? Сара не подозираше, че има такава опция.
— Мак?
Погледнах я.
— В единайсет екипажите и риболовците имат среща в някакво заведение, „Дос Ерманос“.
— Това е прочут моряшки бар.
— Джак ме попита дали искаме да се видим там с него.
— Не бива.
Наведох се към нея.
— Тази нощ можел да ни качи на „Мейн“.
Тя се вторачи в мен.
— Призори флотилията отплава за Кайо Гилермо. „Мейн“ ще отплава за Кий Уест.
Сара се замисли, после попита:
— Ти какво му отговори?
— Да не ни чака. Обаче той настоя да те попитам. Е, питам те.
— Нали решихме да продължим.
— Да.
— Добре… какво се е променило?
— Предлага ни се безопасно прибиране вкъщи.
Тя пак се замисли.
— Откъде знаеш, че ще успеем да се качим на яхтата?
Обясних ѝ за празните посетителски пропуски и прибавих:
— Нещо като транзитните пропуски, които Богарт дава на Бергман и мъжа ѝ в „Казабланка“. Само трябва да попълниш имената.
Сара кимна разсеяно.
— Носим си всичко необходимо: паспорти, визи, пари за подкуп — продължих аз и за да ѝ дам цялата нужна ѝ информация, добавих: — Джак ми донесе глока, от който ще се отърва преди да минем през охраната. И ти напомням, че Едуардо е на яхтата и трябва да се върне в Маями. — И в заключение: — Ако отменят турнира, флотилията ще си замине утре заран и ние с тебе ще останем в Куба без яхта.