Китаристите правеха серенада на млади мъж и жена, които се държаха за ръце и не откъсваха очи един от друг. Погледнах си часовника, после отново насочих вниманието си към Сара.
— Трябва да вземем решение.
— Ъъъ… претеглям всички „за“ и „против“.
— Аргументите за прекратяване на операцията далеч надхвърлят аргументите за продължаването ѝ. Само че ти няма да вземеш решение въз основа на това.
— Поискай сметката.
Махнах на сервитьора, платих в брой и напуснахме „Малката Флорида“, може би за да се отправим към голямата.
— Къде е пистолетът? — попита Сара.
— В банана на кръста ми.
— Затова ли искаше да се срещнеш с Джак?
— Не. Ама той може затова да е искал да се срещне с мен. А ти може да не си искала да се срещнем, понеже Едуардо е на яхтата.
— И аз бях изненадана колкото теб.
— Животът е пълен с изненади.
— Така е — съгласи се тя. — Някои приятни, други — не.
— Напълно вярно. Къде отиваме сега?
— Изненада.
Кале Обиспо беше пешеходна зона и минахме покрай банката на дядо ѝ, където преди петдесет и пет години беше започнала цялата тая история. На следващата пряка няколко таксита очакваха туристи и ние се качихме на едно „Коко“.
— A donde vas? — попита шофьорът.
„Накъде?“ Това беше въпросът.
— Хотел „Парке Сентрал“ — отговори Сара.
— Добро решение — похвалих я аз.
— Правилното решение.
Това щеше да стане ясно през следващите дни.
33
Неделята не беше ден нито за почивка, нито за черкуване, освен ако не смяташ климатизирания китайски рейс за храм.
Съгласно програмата заминавахме на еднодневна екскурзия в град Матансас, отдалечен на сто километра източно от Хавана, и със Сара се настанихме един до друг, докато автобусът потегляше от „Парке Сентрал“, нашия втори дом.
Утрото започна с две съобщения: телефонно обаждане от Джак под псевдонима Кристо, гласящо „Полетът ми е навреме“, и обява от Тад, че „Днес Антонио няма да идва с нас“.
Сара изтълкува съобщението от Джак като знак, че снощи е взела правилното решение и че операцията най-после е тръгнала както трябва. Не бях убеден, че Джак ще се съгласи с нея. Поне се надявах предишната вечер да си е намерил мадама.
Що се отнасяше до новината за отсъствието на Антонио, тя зададе реторичния въпрос:
— Според теб къде е?
Ами, дано го беше прегазило някое „Коко“. Или да го беше застрелял някой пострадал ревнивец и така да ми спестеше това главоболие. От друга страна, внимавай какво си пожелаваш. Не че очаквах с нетърпение срещата с екскурзовода, но пък и не исках да му се случи нещо преди да съм чул какво има да ми каже.
Сара обаче заяви:
— Смятам, че довечера не бива да ходим в онзи бар.
Е, ако сега бяхме на „Мейн“ и плавахме към Кий Уест, нямаше да ѝ се налага да се безпокои за това.
— Мак?
— Вече се уговорихме с него.
— Чудя се защо не ни предупреди, че днес няма да го има.
— Попитай го, когато го видиш.
— Мисля, че това довечера е капан и той не е искал днес да… общува с нас.
— Интересна логика. Само че може да направиш и обратното предположение. Ако това довечера беше капан, Антонио щеше да дойде, за да ни напомни за коктейлите в седем.
Тя не отговори.
Всъщност обаче можеше и да се окаже права. Антонио приличаше на човек, който няма смелостта да те погледне в очите преди предателската си целувка. На Юда му е стискало повече.
Днес отсъстваше и Хосе, нашият шофьор. Заместваше го кубинец на име Лoпe. Ако бях параноик, щях да кажа, че Лопе всъщност замества Антонио. Още една седмица в тази страна и щях да почна да подозирам оная си работа в доносничество на полицията.
Рейсът се клатушкаше по тихите неделни улици на Хавана и Сара отпусна глава на рамото ми и затвори очи.
Бяхме спали в моята стая и сутринта набързо ѝ изнесох урок по стрелба с глока. Натисни спусъка. Жените от армията, с които бях излизал, смятаха оръжието за моден аксесоар, ама с повечето цивилни мадами е най-добре да го криеш, когато се обличаш или събличаш. Сара обаче се радваше, че съм въоръжен, макар да разбираше, че пистолетът напълно опровергава легендирането ни като невинни туристи.
Нямаше къде другаде да скрия пистолета, освен в себе си или в Сара, затова го носех в банана на Джак, заедно с трите заредени пълнителя. Дано днес нямаше повод полицията да се поинтересува от съдържанието на чантичката ми.
— Не бива да носиш пистолета на срещата ни с Антонио — беше ме предупредила предишната вечер Сара. — Ако е капан, на полицията няма да ѝ трябва друго доказателство, за да ни предаде на военния трибунал.