Така си беше. С будалкане може да се измъкнеш от много неща, ама не и ако в Куба те пипнат с патлак.
Докато обсъждахме уликите за нашите престъпления срещу държавата, Сара ми обясни какви промени е направила в картата на съкровищата. Бяха доста елементарни — беше разменила местата на цифрите в няколко двуцифрени числа — и като бивш офицер от пехотата с добра подготовка за работа с карти бях спокоен, че ако остана сам, ще се ориентирам до означената с X пещера.
Вече пътувахме по крайбрежното шосе на изток към Матансас. Извънградският пейзаж беше напълно девствен — нямаше бензиностанции, аутлети, мотели и билбордове, рекламиращи ферми, в които може сам да си набереш манго. Освен това провинцията ми се стори рядко населена и много от къщите във фермите изглеждаха изоставени, както и селскостопанските земи около тях. Отдалече видях селянин, който ореше нива с два вола.
Антонио го нямаше да ни разкаже за новия селскостопански петилетен план, затова Тад се изправи и поднесе на групата нецензурирана информация, според която земеделието в Куба се било върнало към деветнайсети век. Това потвърждаваше мнението ми, че екологичното стопанство, което бяхме посетили, е пълна бутафория.
Професор Нейлбъф ни даде още подривни данни.
— Последният финансов спасителен пояс за Куба беше Венецуела, социалистическото правителство на която инжектираше страната с пари от петрол. Цената на петрола обаче спадна и сега Венецуела също като Куба е в състояние на икономически колапс. — И прибави: — Каква ирония, че Куба е последната реална надежда на американския туризъм и търговия.
Да не забравяме и риболовните турнири.
Тад и Алисън, които се бяха въздържали да критикуват режима, си мислеха, че в отсъствието на Антонио могат да говорят свободно, обаче ми се стори, че Лопе, който беше казал, че не знаел английски, надава ухо.
Шосето минаваше близо до брега и аз се зазяпах към Флоридския пролив. Някъде там успоредно с нас плаваше риболовната флотилия и „Мейн“ беше с нея. Ако снощи се бяхме качили на борда, сега яхтата щеше да е на път за Кий Уест. Както мъдро съветва Мечока Йоги: „Когато стигнеш до кръстопът, тръгни по него“.
Навлязохме в предградията на Матансас и Алисън ни осведоми:
— Преди революцията в града са живели много художници, писатели, музиканти и интелектуалци. Наричали го „кубинската Атина“.
А сега приличаше на Помпей.
Слязохме от рейса във влажната жега на един голям площад и Тад и Алисън ни поведоха към аптека от XIX век, превърната в музей на фармацията. Музеят се помещаваше в огромния дом на семейството, което притежавало аптеката. И после дошла Ла Револусион.
После тръгнахме по тесните градски улички, като се блъскахме по тротоарите с местните, които сигурно си мислеха, че рейсът ни се е заблудил.
— Сега разбираш ли защо Антонио си е взел почивен ден? — попитах Сара.
— Стига си мърморил.
Тад ни посъветва да пазим ценните си вещи, макар че в тези провинциални градчета нямало толкова много джебчии и крадци на чанти, колкото в Хавана. Съмнявах се, че има предвид моя „Глок“, но вече си бях преместил банана отпред и го бях скрил под тениската си, сдобивайки се с доста голямо бирено шкембе.
Докато се разхождахме, видях няколко ченгета от ПНР, които ни огледаха на минаване, но големият брой хора осигурява безопасност и стига да не се отделяхме от стадото, нямаше да се натъкнем на някой вълк, който да се поинтересува от паспортите и визите ни. „Бременен ли сте, сеньор?“
Сара обаче можеше да се окаже прекалено хубава, за да се изплъзне от вниманието на вълците, затова я предупредих:
— Ако те спрат, не мога да ти се притека на помощ. Това е работа на Тад и Алисън. А ако спрат мене, не ме познаваш.
— Всички знаят, че сме заедно.
— Не и полицията. — И добре че го нямаше Антонио да ни изпорти. Напомних ѝ: — Запознали сме се на тази екскурзия. И това, че спим заедно, не значи, че трябва и да ни арестуват заедно — и даже да се разхождаме заедно.
— Добре… Разбирам. Мога аз да нося пистолета.
— Той си е мой.
Иначе местните жители се държаха дружелюбно, макар да не виждах никаква причина за съществуването на този град.
След няколкочасови опити да разберем защо сме в него, изтощеното от жегата стадо се върна на площада и се натовари на рейса. Със Сара седнахме един до друг и си поделихме шише вода.
Може би, понеже беше неделя, щяхме да обядваме в Матансаската духовна академия, която се намираше на хълм над града. Алисън ни обясни, че Академията не била католическа, а методистка, презвитерианска и епископална и в нея следвали четирийсет студенти от двата пола, половината от които според нея сигурно щели да напуснат страната при първа възможност. Също като мене.