Спряхме в Академията, която имаше добре поддържан парк, а и сградите бяха в по-добро състояние от всички други, които бях видял в Матансас. В тях със сигурност никой нямаше да ме обискира и за пръв път през деня се поотпуснах.
— Вярата ще спаси Куба — осведоми ме Сара, докато слизахме от автобуса.
— Аха. Виж какво направи тя за Афганистан.
— Не бъди циничен. Досега не съм те питала — какъв си по религия?
— Спиш с презвитерианец. Ама когато съм под обстрел, се моля на всички.
— Би ли обмислил да приемеш католицизма?
За сватба ли ставаше дума? Или за последно причастие?
— Мак?
— Да, ще го обмисля.
Тя хвана ръката ми и я стисна.
Посрещна ни приятна дама на средна възраст, която ни заведе в трапезария с дълги маси и пейки, и ние със Сара се случихме срещу Тад и Алисън, които май още не се бяха загаджили. При нас бяха също Александра и Ашли, с които си бях поговорил на приветствената вечеря, преди да се влюбя в Сара Ортега. На края седеше нашият шофьор Лопе, който не беше избрал мястото си случайно.
На масата имаше кани с леден чай, които чакаха с надежда да се превърнат във вино. Приятни млади мъже и жени, грейнали от Светия дух, ни сервираха подноси с храна. Очаквах хляб и риба, но получихме ориз с фасул и птици, които бяха завършили втори в бой на петли.
Поведохме общ разговор и по някое време Тад ме попита:
— Как прекарвате досега?
— Тези преживявания действително ми отварят очите.
— Ще има още.
Да де. Ама не с вас.
— Къде е Антонио? — поинтересувах се.
— Нямам представа. Трябваше да дойде.
— Дано не се е разболял.
— Оставил е съобщение, че ще дойде утре.
— А днес на вечеря?
— Явно не.
Точно така. Довечера със Сара имахме среща на по чаша с Антонио.
— Днес ще вечеряме в „Ла Гуарида“, един от най-хубавите ресторанти в Хавана — съобщи ни Алисън. — Помещава се в огромна стара къща. Ако сте гледали филма „Ягода и шоколад“, ще познаете сцените, които са заснети там. — И прибави: — „Ла Гуарида“ е получавала положителни оценки в „Ню Йорк Таймс“.
— Както и Фидел Кастро — отбелязах аз.
Всички намериха думите ми за смешни. Даже Лопе, който се усмихна.
Алисън ни попита къде сме вечеряли снощи и всеки на масата разказа своето кулинарно приключение, някои приятни, други не толкова.
— Ние със Сара предпочетохме течна вечеря във „Флоридита“ — признах си аз.
Някои от сътрапезниците ни се подсмихнаха. Наистина се сближавахме. Още една седмица и щяхме да си говорим на малко име.
Тад използва възможността да ни сгълчи.
— Липсвахте ни на балетната репетиция и после на посещението в Музея на пожарникарите.
— Не се чувствах добре и Мак ме изпрати до хотела — излъга Сара.
— Пазете се от обезводняване — посъветва ни Алисън.
Сега не беше моментът да информираме нашите водачи, че ще се чупим от груповата вечеря, обаче аз подготвих почвата, като попитах:
— Какви са първите симптоми на малария?
Явно никой не знаеше.
Така или иначе, преди да приключи обядът, Сара си погледна часовника и заяви:
— Имам среща с доктор Мендес, ректора на Академията.
Сериозно?
— Участвам в една общоцърковна благотворителна организация в Маями и нося парични дарения за няколко религиозни институции в Куба — поясни тя и се изправи. — Няма да се бавя. — И излезе с пълната си с песос чанта.
— Това е чудесно — каза Алисън.
И съответстваше на легендата ѝ.
Следващата ни спирка беше параклисът, където слушахме изпълнение на камерния хор. Отидох без желание, обаче младите хористи имаха ангелски гласове и изпяха някои страхотни стари парчета като „Рок завинаги“ и „О, чудна благодат“. За няколко минути пак бяха момче, носех неделния си костюм и седях в Първа презвитерианска църква в Портланд. През цялото това време Сара я нямаше.
После един теолог ни изнесе лекция на открито и ни разказа, че в Куба се наблюдавало истинско религиозно възраждане, само че предизвикано главно от Евангелистката, а не от Католическата църква. Бях сигурен, че папата пак ще ги посети.
Сара се появи след лекцията и всички се качихме на рейса, за да потеглим обратно за Хавана.
— Колко им даде? — полюбопитствах аз.
— Трийсет хиляди песо. Около хиляда и двеста долара. Това са много пари.