Аз влязох пръв и Сара ме последва.
Предното помещение приличаше на бакалия — опушени стени с лавици, по които имаше консерви с храна. Зад щанда седеше старец и четеше вестник. Погледна ни и преди да успея да кажа, че ни праща Антонио, кимна към завесата на стената.
Минахме през завесата и се озовахме на стълбище, водещо към горния етаж.
Отгоре се носеше музика — „Имперска психика“ — и се качихме в сумрачна стая със спуснати щори, голи червени стени, бетонен под и вентилатори.
Мъже и жени седяха на овехтели тапицирани мебели, пръснати безразборно из помещението. Две — три двойки танцуваха. Всички пиеха и пушеха, а няколко двойки загряваха за главното събитие. Сигурно имаше свободни стаи. Или килер за метли.
Не видях Антонио, обаче някакъв мъж се изправи, даде ни знак да го последваме и ни изведе през друга врата на малка покривна тераса с четири маси, слабо осветена с газени лампи. Единственият клиент беше Антонио — седеше сам, пиеше бира, пушеше цигара и разговаряше по джиесема си.
Видя ни, затвори, стана и се усмихна.
— Bienvenidos.
35
Антонио носеше тесния си черен панталон и прилепнала тениска в същия цвят, която изглеждаше малко нелепа. Не се ръкувахме, но той ни покани да седнем и ни попита:
— Трудно ли открихте мястото?
— Нямаше го в моя пътеводител.
Той впери очи в нас.
— Мислите ли, че са ви проследили дотук?
Странен въпрос от полицейски доносник.
— Вие кажете.
Антонио сви рамене.
— Няма значение. И преди съм водил тук американски туристи. Да им покажа как народът си почива след работа.
Да де. Работата за двайсет долара месечно си е уморителна.
— Наблизо ли живеете?
— Да. Това е кварталният ми бар.
Джак би ме посъветвал да му взема адреса, да го проследя до вкъщи и да му пръсна черепа. Сара би могла да подкрепи моя помощник — капитан.
— Терасата е запазена само за нас, докато свършим — осведоми ни Антонио.
— Което може да е след две минути — отбеляза Сара.
Той я погледна, без да каже нищо.
Вътре „Блак Айд Пийс“ пееха „Имам предчувствие“.
Млад сервитьор с тениска на „Атланта Брейвс“ дойде да вземе поръчките ни. Мокрият бар в „Роландо“ се свеждаше до ром и бира и тъй като тук всички печелеха по двайсетак месечно, напитките бяха по десет песо — четирийсет цента. Е, цената си я биваше. Антонио пиеше „Буканеро“, но ние със Сара си поръчахме кока-кола.
— Запечатани бутилки — инструктирах келнера. — Без чаши.
Антонио като че ли не се обиди на намека ми, че в заведението е мръсно или че има намерение да ни упои. Освен това екскурзоводът може да носеше подслушвателно устройство, обаче панталонът и тениската му бяха толкова тесни, че предавателят трябваше да е в задника му.
— Казахме на няколко души от групата, че идваме тука да пийнем с вас — информирах го.
— И ако изчезнете, полицията ще ме заподозре. Само че на полицията не ѝ дреме дали ще изчезнете.
Да де. Всъщност полицията щеше да е главният заподозрян в нашето изчезване.
— Как се оправдахте пред Тад и Алисън за тазвечерното си отсъствие? — попита той.
— Казах им, че ни е сполетяло възмездието на Фидел.
Антонио погледна Сара.
— Que?
— Диария.
Той се усмихна.
— Тъкмо затова отсъствах днес. Защото изядох една американска ябълка.
Задник.
Сервитьорът донесе кока-колите и аз лично отворих бутилките. Никой не предложи наздравица.
Слънцето беше залязло напълно и сега на запад грееха светлините на Мирамар, а на сто четирийсет и пет километра на север, отвъд Пролива, се намираше Кий Уест, където беше в разгара си Фестивалът на фантазията. Животът има интересни обрати.
— Носите ли парите? — премина по същество Антонио.
— Кубинските закони забраняват да ви даваме щатски долари и няма причина да ви плащаме каквото и да е — заяви Сара.
Той се обърна към мен, гласа на разума.
— Получавам повечето бакшиши в щатски долари. Това няма никакво значение.
— Не носим долари, но ако онова, което ни кажете, ни интересува, ще поставя бакшиша ви в плик и ще ви го оставя в хотела.
— Май ми нямате доверие.
— По какво познахте?
— Поемам голям риск, като се срещам с вас.
— И ние също.
— Вие вече сте изложени на риск.
— Може ли да сте малко по-конкретен?