Детекторът ми за баламосване пищеше, обаче го попитах:
— Добре, как да напуснем Куба?
Той не прие въпроса ми като реторичен.
— Поразпитах тук — там и мога да ви кача на британски круизен кораб, който напуска Хавана след два дни. Отплава за Бриджтаун на Барбадос.
Тази седмица за втори път ми предлагаха да избягам с кораб. Изглеждаше прекалено добре, за да е вярно, но все пак проявих интерес:
— Колко?
Антонио си даде вид, че размишлява, после отговори:
— Колкото е останало от тристате хиляди песо на госпожица Ортега, плюс хиляда щатски долара — които ще ми трябват за подкупи на кея.
Ловък търговец. Петстотин за рекламираната холна гарнитура, ама за още хиляда, плюс всичките ни песо, щял да прибави още два стола и круиз до Барбадос.
— Трябва да си помислим — каза Сара.
— Няма какво да му мислите. И ми отговорете до утре по обяд. Утре ще ми трябват и хилядата долара, за да уредя пътуването ви. Тристате хиляди песо ще ми дадете накрая, преди да се качите на кораба.
Ние мълчахме и Антонио продължи да ни убеждава.
— Заради американското ембарго никой кораб, от каквато и да е националност, който е посетил Куба, после шест месеца не може да влиза в американски пристанища, затова тук не идват много круизни кораби, но за щастие този британски лайнер, „Бреймар“, никога не навлиза в американски води и в момента е в Хавана. Много американци пристигат в Куба, като взимат полет до Бриджтаун, където е пристанището на домуване на „Бреймар“, така че би трябвало без проблем да ви качим на борда за плаването до Барбадос.
— Тогава защо сте ни вие?
— За да ви преведа през охраната и паспортната проверка — имената ви са в черния списък, не забравяйте.
„Много ти благодаря за това, задник такъв“.
— Това е единствената ви възможност да напуснете острова.
— Разбрахме. Утре ще получите отговора ни.
— Ако се обадите в американското посолство, ще поставите вашия Държавен департамент в трудно положение в този момент на деликатни дипломатически преговори — предупреди ни Антонио.
Дали не трябваше да го открехна, че Сара Ортега и държавният секретар са били едва ли не съвипускници в Йейл?
— А ако се опитате да влезете в посолството, полицията ще ви спре, ще открие, че сте в черния списък, и ще ви арестува.
Дали не трябваше да му напомня, че Ричард Невил искаше да го арестуват? Писателят щеше да изкяри от това повече, отколкото ние със Сара.
Антонио не преставаше.
— Ако ви арестуват или по някакъв начин успеете да избягате от Куба, вашата група ще бъде експулсирана. Вече се е случвало. Освен това, също като в миналото, за да увеличи напрежението, режимът ще отмени много посещения на добра воля, например турнира „Риболов за мир“.
Това пък защо го споменаваше? За да види дали ще реагирам ли? Тази новина не ме зарадва, обаче не я коментирах.
— Ясно ви е, че ние с госпожица Ортега сме туристи и сме се запознали на тази екскурзия. Тук сме напълно легално, за да се запознаем с кубинската култура, а не да сваляме режима.
Антонио се усмихна и търпеливо отговори:
— В Куба няма значение дали сте виновни, или невинни. Важна е политиката. Ще ви напомня, че вашият сънародник Алън Грос получи петнайсет години за шпионаж и прекара пет години в затвора, а беше невинен.
— Явно не е имало някой като вас да го предупреди.
— Да, с мен наистина сте извадили късмет.
— В Америка казваме, че с приятели като вас нямам нужда от врагове.
Екскурзоводът очевидно не беше сигурен дали го обиждам, или му правя комплимент.
— Въпреки различията между нас аз всъщност ви харесвам и се радвам, че имам възможност да ви помогна да преодолеете сполетелите ви затруднения — увери ни той.
— За които преди това сте допринесли. Нещо друго?
— Моите петстотин долара — предполагам, ще се съгласите, че съм си ги заслужил.
— Утре заран ще ви чакат в плик на рецепцията.
— И хилядата долара за подкупите.
— В същия плик.
Понечих да се изправя, но Антонио ме спря.
— Разбирате, че ви подарявам живота — и вашата свобода. — Обърна се към Сара и погледите им се срещнаха.
Екскурзоводът ѝ каза нещо на испански и въпреки че не знам езика, разбрах точния смисъл на думите му.
Сара дълбоко си пое дъх и си помислих, че ще му се разкрещи, обаче тя овладя гласа си, отговори му почти кротко и поклати глава. Антонио прибави още нещо и Сара кимна.
Той ме погледна, може би за да види дали съм загрял каква е сделката. Погледнах Сара и тя ми каза: