Тя пусна ръката ми и не ми отговори.
Стигнахме до Авенида Куинта, широк булевард с разделителна ивица, фланкиран от тропически дървета и големи къщи. Няколко таксита намалиха, после ни отминаха.
— Е, до хотела ли искаме такси, или до Кайо?
— Утре вечер заминаваме за провинция Камагуей.
— Изслушай ме. Даже Антонио да греши за това, че ще наредят на флотилията да си замине, даже да лъже, че полицията ще ни арестува и че сме в черния списък, да допуснем, че казва истината за това, че полицията ни проверява. И ако открият връзката ми с „Голямата риба“ и утре заминем за Камагуей, докато стигнем в Кайо Гилермо, те вече ще ни чакат там. И не само ще ни арестуват, но ще пипнат и парите. А също нотариалните актове и… каквото и да е онова другото нещо. Разбираш ли всичко това? Разбираш ли и какво ще правят с тебе, ако попаднеш в кубински затвор?
Сара помълча, после отвърна:
— Ти замини за Кайо Гилермо, щом искаш. И когато стигнеш там, можеш или да ме изчакаш, или с Джак и Фелипе да отплавате с моя транспорт.
Онова, което я мотивираше, явно беше прекалено силно и надделяваше над логиката, фактите и дори над страха.
— Добре… успя да ме засрамиш. Ще изпълня обещанието си.
— Всичко ще бъде наред. — Тя отново ме хвана за ръката. — С теб се чувствам в безопасност.
Щеше ми се да можех да кажа същото.
Сара посочи по булеварда.
— Ей там е Музеят на Министерството на вътрешните работи, който е включен в нашата програма. Там се подиграват с многобройните опити на ЦРУ да убие Кастро.
— Изненадан съм, че експлодиращите пури не са сработили.
— Историята на американската интервенция в Куба е пълна с провали.
И на мен ми беше хрумнало същото в Кий Уест.
— Но ние с теб ще променим тази статистика.
— Аха. Такси?
Тя кимна.
Слязох на улицата и спрях първото минаващо такси, хубав нов модел „Тойота“, която не вонеше на синьо сирене.
— Хотел „Парке Сентрал“ — упътих шофьора.
Сара му каза нещо и проведоха кратък разговор на испански. Тя отпусна глава на рамото ми и прошепна в ухото ми:
— Помолих го да ни закара в някоя „каса партикулар“ във Ведадо — частен дом, в който дават стаи под наем, обикновено без излишни въпроси. — И поясни: — Не бива да рискуваме през нощта да почукат на вратата ни. Нито пък Антонио да подрани. — Стисна ръката ми. — Утре сутрин ще се приберем в хотела и ще се присъединим към групата. А след груповата вечеря ще приберем моята раница и ще заминем за Камагуей.
— Добре.
Шофьорът мина по тунела под Рио Алмендарес и навлезе във Ведадо. Сара поговори с него, после ми каза:
— Обясних му — той се казва Томас, — че сме от персонала на канадското посолство и тъй като и двамата имаме съпрузи, трябва да намерим много дискретна „каса“, където няма да ни искат паспорти.
— Май не ти е за пръв път.
Тя се вживя в ролята, прегърна ме и почнахме да се натискаме като разгонени зайци. Погледнах Томас, който наместваше огледалото си. Явно не беше подозирал, че канадците са толкова страстни.
След няколко минути спряхме пред малка къща, почти изцяло скрита сред буйна растителност. Шофьорът слезе и почука на вратата. Какъвто ни беше късметът, това сигурно щеше да се окаже домът на Антонио.
На прага се появи възрастна жена, двамата с Томас си казаха нещо и той ни даде знак да отидем при тях. Слязохме от таксито и Сара и възрастната жена — Камила — си поговориха около минута, после Сара се обърна към мен.
— Тук става. Дай му двайсетачка.
Връчих на Томас едномесечна заплата, а той ми намигна и ни пожела buenas noches. Без да попита за багажа и паспортите ни, Камила ни покани вътре, огледа уличката, после затвори и заключи вратата.
Предната стая на тая „каса партикулар“ беше малка и овехтяла, но спретната и чиста. На стената висеше красива черно-бяла фотография на младия Фидел. Камила ни показа банята и кухничката, където, преведе ми Сара, сутринта можело да си направим кафе, безплатно. Цената за стаята била пет ККВ в аванс и аз дадох десетачка на Камила, което я зарадва, и тя ни предложи останалия от вечеря ориз с фасул, ако сме гладни.
— Питай я дали случайно има „Канейдиън Клъб“.
Сара ѝ каза нещо и Камила ни наля две чаши ром, подарък от заведението.
После ни заведе в нашата стая, миниатюрно помещение, задръстено от двоен креват и дървена пейка. На стената срещу леглото — където би трябвало да е плоскоекранният телевизор — имаше разпятие.
Камила се усмихна, пожела ни buenas noches и аз заключих вратата след нея.
— Тук в безопасност ли сме? — попитах.
Сара посочи разпятието.