— Той бди над нас.
Ама пък виж какво му се беше случило на него.
Чукнахме се и надигнахме чашите.
— Какво ти се прави? — попитах.
— Искам да разкарам тези дрехи и да правим секс.
Тъкмо каквото си мислех.
Лежахме в тъмната стая, голи и потни.
— Освен парите, защо всъщност сме тука?
— За нотариалните актове на откраднатите имоти.
— Друго?
— Нещо, което ще разбереш още щом го видиш.
— Струва ли си да рискуваме живота си за него?
— Довери ми се, Мак.
— Нали това правя.
— Обичаш ли ме?
— Дойдох заради парите, но ще остана заради любовта.
Тя се претърколи отгоре ми.
— Ще имаме всичко. Пари, любов и… справедливост.
Дано имахме и дълъг живот, та да можем да им се насладим.
37
Станахме преди разсъмване, облякохме се и тихомълком се измъкнахме от четиризвездната „каса“ на сеньора Камила.
Според Сара оттам не било далече до Площада на революцията и тръгнахме пеш да търсим такси. По тъмната улица нямаше много коли и пешеходци, обаче една патрулка на Полисия насионал револусионария намали и шофьорът ни измери с поглед. Добре че не носех глока.
Излязохме на площада и видях сградата с осветения от прожектори метален силует на Че Гевара. „Hasta la Victoria Siempre“.
— Това там е Министерството на вътрешните работи — министерството на изтезанията и репресиите — каза Сара. — Ще го съборим, когато падне режимът. Проектирала съм красива сграда за това място.
— Добре. Сегашната е грозна.
— Отвътре е още по-грозна. А ако някога я видиш отвътре, никога повече няма да я видиш отвън.
Не се и съмнявах. Имах чувството, че е минала цяла вечност от първия ми ден в Хавана, когато се бяхме снимали на този площад със Сара Ортега. Ако тогава знаех каквото знаех сега… кой знае?…
Сара забеляза един черен „Кадилак“, най-вероятно модел 1957–ма, и тръгнахме към него.
— Какво ще правим с предложението на Антонио? — попитах.
— В сейфа на хотела имам хиляда и петстотин долара, които ще му дам тази сутрин. Ще се уговорим да му дам триста хиляди песо довечера, когато ме увери… в моята стая… че ще можем да се качим на кораба за Барбадос. — И добави: — Просто трябва да издържим днес.
Антонио сигурно беше адски доволен от себе си. Хем щеше да се чука, хем щяха да му платят.
Шофьорът на кадилака спеше. Събудихме го и той ни закара до „Парке Сентрал“.
Още не сервираха закуска, обаче успях да отмъкна две чаши кафе и ги занесохме в моята стая.
Нямаше признаци някой да е влизал или да я е претърсвал и пътеводителят и картата на съкровищата си бяха в раницата ми.
Сара включи Теле Ребелде и заяви:
— Имам силното предчувствие, че днес ще се срещнем с нашия човек.
— Ами, или днес, или никога.
— А ако не стане… имаме картата. Нищо повече не ни трябва.
А бе, нямаше да е зле да ни закарат до Камагуей. Ама защо да го споменавам?
Тя си допи кафето, стана и каза:
— Ще се видим в салона за закуска.
— Дръж се любезно с Антонио.
— Той не очаква да се държа любезно. Очаква да си ме бива.
Тя излезе и аз се съблякох и отидох под душа, от който днес течеше топла вода. Божи знак.
Седях в салона за закуска, пиех кафе и чаках Сара. Антонио го нямаше, обаче Тад беше там. Стана от масата си и дойде при мен.
— Как си?
— Ще ми се тоалетната на рейса да работеше.
— Можем да се отбием в някоя аптека и да ти вземем нещо.
— Само оризова каша може да ме оправи. Все пак благодаря.
— Сара ще дойде ли с нас?
— Да.
Тад седна, без да го каня.
— Може ли да съм откровен с теб?
— Естествено.
— Вие със Сара пропуснахте голяма част от тази екскурзия.
„Още нищо не си видял“.
— Накрая трябва да пратя отчет в Службата за контрол на чуждестранните активи и ако вашите отсъствия продължат, може йейлската учебна група — включително вие двамата — да си има проблеми.
— Съжалявам, Тад. Определено не искам да си имам никакви проблеми със Службата за контрол на чуждестранните активи. Но ти разбираш, че ние май се… свалихме и тя… ние де, имаме нужда от известно време сами.
— Разбирам, но…
— Как върви с Алисън?
— Но вие сте приели условията…
— Обещавам, че няма да се налага да се безпокоиш за нас през останалата част от екскурзията.
— Добре. Благодаря. — Той се поколеба. — Антонио ни разпитва с Алисън за вас.
— Сериозно?
— Има ли… някакъв проблем, за който трябва да съм информиран?
— Много мило, че питаш.