— Е?…
Е, това можеше да е възможност да прикрием следите си. И задниците си.
— Това е Куба, Тад. И Сара Ортега е противничка на Кастро, а Антонио е чивато. Знаеш ли какво е това?
— Да.
— Тогава другия път, когато почне да те разпитва за нас, му кажи да върви на майната си.
— Ъъъ…
Наведох се към него.
— Ако със Сара случайно не се появим някоя сутрин, моля те, направи ни услуга и се обади в посолството.
Тад сякаш изгуби дар слово. И попребледня. Накрая успя да произнесе:
— Може би трябва да напуснете страната.
— Обмисляме го.
— Добре… мога ли да ви помогна?
Тад наистина беше добро момче. И знаех, че ще се обади в посолството, когато утре заран двамата със Сара не се появим. А от посолството щяха да се обадят в Министерството на вътрешните работи, откъдето щяха да отрекат, че са ни задържали — което можеше да е вярно, но можеше и да не е. Така или иначе, май се бях подсигурил максимално, давайки му две правдоподобни причини за нашето изчезване — пленници на любовта или на държавата.
— Днес може би трябва да отидете в посолството — посъветва ме Тад.
Това нямаше да е възможно, ако Антонио не лъжеше, че сме в черния списък, а и във всеки случай посолството беше само отчаяна възможност. Следващата ни спирка щеше да е Камагуей.
— Може просто да изпадам в параноя — отвърнах аз.
— Ами… това е Куба…
— Да. Моля те, не споменавай на никого за това. Тримата с тебе и Сара може да го обсъдим утре.
— Добре.
— Дано нашите проблеми не доведат до експулсирането на цялата група.
На лицето му се изписа измъчено изражение.
— Отивам да си взема оризова каша. Ти искаш ли?
Тад ме погледна.
— Не… — И се изправи. — Съжалявам за всичко това.
— Не е по твоя вина. Между другото, Лопе също е чивато и знае английски.
Тад пребледня още повече, кимна и се върна на масата си при Алисън. Наистина не разбирах защо още не я е забол. Сигурно поради липса на самоувереност.
Сара влезе в салона. Изглеждаше освежена и красива с тесните си бели дънки, синя тениска с яка и бейзболна шапка — същите дрехи, с които беше дошла на яхтата ми преди милион години. Спомних си, че тогава си бях помислил колко страхотно ще е да правя секс с нея.
Тя седна.
— Умирам от глад.
— Хайде да си вземем оризова каша.
— Какво?!
— Тад пита как сме.
— Ааа.
Предадох ѝ разговора си с него и заключих:
— Тад вече знае, че заради лошото ти отношение към режима двамата с теб може да сме нарочени от полицията.
— Не съм сигурна, че е трябвало да му го казваш.
— След като утре заран не се появим на проверката, той ще се свърже с посолството и ще им го съобщи.
— Предпочитам първоначалния план — да му оставим съобщение, че сме заминали на плаж и ще се върнем навреме за обратния полет.
— Това е план А. План Б предвижда възможността да сме отишли на гости на Министерството на вътрешните работи.
Тя помълча, после отбеляза:
— Или си много умен, или… сам си се надхитрил.
— Знам кое е от двете.
— Трябва да се съветваш с мен, преди да променяш плана.
— Тактиката и стратегията трябва да се променят бързо с оглед обстановката на бойното поле. Нали затова ме наехте.
Сара кимна.
— Остави ли плик за Антонио?
— Да. Това бяха последните ми долари.
— Знам къде има още.
Тя се изправи.
— Ще закусваш ли?
— Донеси ми само оризова каша. И вземи и за теб.
Сара отиде при бюфета.
Отпих от кафето. В цивилния свят казваме, че животът е низ от избори. В армията използваме думата „решения“, която като че ли има повече тежест и повече последици от „избори“. Правилните избори накрая ти осигуряват здраве, богатство и щастие. За грешните решения моментално те наказват.
Е, ако щях да умирам тук, нямаше да е понеже ме е изненадал някой задник с РПГ, а защото бях взел няколко грешни решения, първото от които беше да оставя Сара Ортега да прави грешни избори.
И все пак… Сара притежаваше онова качество, което е задължително за успеха в живота и боя — самоувереност. Както и вяра, че Бог и справедливостта са на нейна страна. Тогава как можех да сбъркам, следвайки я чак до края на дъгата, където шейсет милиона долара лежаха в една пещера и ни очакваха? Екипната работа е гаранция за успех.
38
Със Сара седнахме в средната част на рейса. Пак ни возеше Хосе и Антонио скочи в автобуса с нова енергия, шестгодишна заплата в джоба и мечти за още в главата. Да не споменавам за срещата му с дръзката и красива Сара Ортега. Щеше да покаже на кучката от Маями Бийч кой командва парада.