— Днес отиваме в Забранената зона — съобщи той и поясни: — „Ведадо“ означава Забранена зона. Едно време този район е бил ловен резерват извън градските стени на Хавана, до който е имала достъп само висшата класа.
На кой му пука?
Антонио продължи да дрънка, докато рейсът навлизаше във Ведадо по Малекон. От време на време екскурзоводът се опитваше да срещне погледа ми, може би за да се увери, че има моето съгласие. Или за да ми покаже, че когато чука Сара, ще чука и мене. Почти не поглеждаше към нея. Задник.
Тад седеше мълчаливо и явно продължаваше да се измъчва. На няколко пъти погледна Антонио — явно го виждаше в нова светлина. Тад откриваше Куба сам — и не всичко беше румба.
Сара ме хвана за ръка.
— Почти сме си вкъщи.
Същото вероятно си е мислила Амелия Еърхарт.
Минахме край Паметника на жертвите от „Мейн“ и Антонио ни информира:
— След неуспешния десант в Залива на прасетата народът на Хавана разби американския орел на паметника и сега там има плоча със следния надпис: „На загиналите от „Мейн“, които бяха пожертвани от алчните империалисти в стремежа им да завладеят остров Куба“.
Нещо в превода сто на сто се губеше.
Минахме и край Площада на достойнството, където се намираше Антиимпериалистическият форум, и това вдъхнови Антонио за нова антиимпериалистическа реч.
Както бях подозирал, екскурзоводът беше комуняга заради облагите, опортюнист и чивато, ентусиазиран машинатор и изобщо аморална свиня. Можех да му светя маслото и окото ми нямаше да мигне.
Докато минавахме покрай американското посолство, забелязах кубинските полицаи пред портала. Имаше голяма вероятност нашите имена със Сара да са в списъка им и да разполагат със снимките ни от летището. Все още не бяхме точно бегълци, нито пък бяхме сред най-издирваните лица, но ако се вярваше на Антонио, нямаше как да влезем в посолството — нито да излезем от страната — без негова помощ.
— А сега отдясно ще видите статуята на Ленин — обяви той, обаче се оказа, че статуята е на Джон Ленън, а не на Владимир Илич. Йейлските питомци се засмяха и Антонио се усмихна. Тази сутрин беше в добро настроение.
Рейсът лъкатушеше по улиците на Ведадо, за да имаме възможност да разгледаме и оценим успехите на кубинския социализъм, и по едно време спряхме при паметника на американските комунисти и шпиони Джулиъс и Етел Розенберг, който винаги бях искал да видя.
Влязохме през портала на грамадно гробище, Некрополис Кристобал Колон, иначе казано Христофор Колумб, където според Антонио имало над петстотин големи мавзолеи, параклиси, гробници и галерии, както и хиляди надгробни камъни. Ако си носех глока, това щеше да е подходящо място да го очистя. Не че с това щях да реша проблемите ни. Ама пък щях да се почувствам добре.
— Богаташите и известните личности, колониалните аристократи, военните герои, търговците, художниците и поетите — всички те почиват тук наред с мъчениците на революцията — закаканиза Антонио, все едно искаше да ни продаде някой парцел. — Накрая смъртта прави всички равни.
Вярно си е.
Рейсът бавно продължи през огромния парк, покрай гръко-римски храмове, миниатюрни замъци, мавзолеи, украсени с херувими и ангелчета, и даже една египетска пирамида. Хрумна ми, че мъртъвците в Хавана имат по-хубави домове от живите.
Хосе спря на площада до една църква във византийски стил и всички слязохме.
Антонио ни изнесе лекцията си за гробището, подправена с марксистки наблюдения за екстравагантността на богаташите дори в смъртта. Оказва се, че все пак можело да вземеш богатството си и отвъд.
— Сега можете да поразгледате сами — позволи ни екскурзоводът. — Моля, върнете се в автобуса след половин час. — И прибави: — Госпожице Ортега, да не се налага да идвам да ви търся. — После се усмихна и неколцина йейлчани се засмяха.
Сара не му отговори, но ме осведоми:
— Наистина ми се ще да се срещна с него довечера в стаята си.
Представих си Антонио в нейния креват с единия край на кабела на нощната лампа, увит около топките му, а другия — пъхнат в контакта.
— Най — доброто отмъщение е да го оставиш да виси пред стаята ти със спаднало его и вдигната пишка — отвърнах.
Тя се разсмя.
Йейлската група се раздели на по няколко души и всички се запиляха из гробището, проектирано ортогонално с широки авенидас, калес и плазас — истински град на мъртвите.
Сара ме хвана под ръка и ме поведе покрай един внушителен мавзолей на испанското кралско семейство към по-скромен гроб с надпис „Амелия Гойри де ла Хос“ и мраморна статуя на жена с бебе в ръце. Наоколо стояха или коленичеха десетина души, а самият гроб беше отрупан с огромно количество свежи цветя.