— Това е гробът на Ла Милагроса, Чудотворката — каза Сара.
— Аха.
— Умряла при раждане на трети май хиляда деветстотин и първа и я погребали тук с мъртвороденото ѝ бебе в краката ѝ. Дълги години след нейната смърт опечаленият ѝ съпруг идвал на гроба по няколко пъти на ден. Когато пристигал, винаги хващал една от онези месингови халки и почуквал, а след това си тръгвал заднишком, за да гледа гроба ѝ колкото може по-дълго.
Всъщност някои от посетителите правеха тъкмо това.
Сара млъкна, вторачена в гроба, после продължи:
— След смъртта на мъжа ѝ отворили саркофага и тялото ѝ било непокътнато — признак за святост в католицизма. А бебето, което погребали в краката ѝ, се гушело в ръцете ѝ.
Да бе!
— Оттогава я наричат Ла Милагроса и ако ѝ се помолиш за чудо, ще го направи.
Трябваше да дойдем тук по-рано.
Сара се приближи до гроба, почука три пъти с месинговата халка и коленичи при другите, главно жени. След като се помоли и прекръсти, се изправи и отстъпи заднишком с лице към статуята.
После ме хвана под ръка и продължихме по сенчестата алея между гробовете и статуите.
— Много бездетни жени се молят на гроба на сеньора Гойри да забременеят.
— Извинявай, ама това не е чудо, за което бих се молил.
Тя се усмихна.
— Спокойно. Помолих се за успеха на операцията и за щастливото ни завръщане у дома.
Виж, това вече щеше да е чудо.
Разходихме се из гробището, което беше пълно с туристически групи, и всеки път, щом се разминавахме с някой йейлчанин, казвах на Сара:
— Виждам мъртъвци.
Тя не го намираше за смешно, обаче изглеждаше в по-добро настроение от снощи, след предложението на Антонио, и сподели:
— Радвам се, че напускаме Хавана и заминаваме за Камагуей.
— Ако през следващите няколко часа не се срещнем с нашия човек, как ще стигнем там?
Карлос имаше резервен план.
— А именно?
— Една фирма за превози в Мирамар, която обслужва чуждестранните бизнесмени и ще ни закара докъдето искаме в Куба. Плащане в брой, без въпроси и без документални следи от пътуването.
Щеше ми се да го знаех снощи, когато се опитвах да я уговоря да вземе такси до Кайо Гилермо.
— Когато стигнем в Камагуей, ставаме пешеходни туристи и изследователи на пещери — добави Сара.
— Добре. А как ще пренесем толкова сандъци до Кайо Гилермо?
— Ще откраднеш камион.
— Ясно.
— От Камагуей до Кайо е двеста и деветдесет километра. Ще ги вземем за три — четири часа.
— И какво ще правим, щом стигнем там?
Тя помълча, после отвърна:
— Ще отидем в един курортен хотел, „Мелия“, и ще седнем в лоби бара.
А бе знаех си аз, че все някой трябва да е наясно какви ще ги вършим в Кайо Гилермо. Оказа се, че този някой била Сара.
— Като се започне от снощи, всяка вечер в седем там ще има човек, който знае как изглеждаме и ще установи контакт с нас.
— Парола?
— Той или тя ще каже: „Радвам се да ви видя тук“.
И аз щях да се радвам.
— И ще ни обясни как да пренесем товара на „Мейн“.
— Добре.
— В хотел „Мелия“ отсядат главно европейски и канадски туристи, така че няма да бием на очи — продължи Сара.
— А къде ще паркираме камиона с шейсетте милиона долара, докато пием вътре?
— Казаха ми, че паркингът на хотела се виждал от лоби бара. Или пък ти ще останеш в камиона с пистолета си.
— Може ли да си взема някоя и друга бира, докато чакам?
— Ще импровизираме, когато стигнем в хотела.
Имах още въпроси, обаче тя ми беше казала достатъчно — последната част от този план, — за да продължа и без нея. Всъщност тъкмо затова ми го казваше.
— Добре. Ясно.
Сара ме хвана за ръка и продължихме през тихото гробище, после тръгнахме обратно към рейса.
Освен на гроба на Ла Милагроса в неделната утрин нямаше много местни посетители и бяхме сами на алеята, освен някакъв мъж с черна риза, който вървеше срещу нас. Изглеждаше трийсетинагодишен, висок и слаб, и носеше слънчеви очила с извити рамки.
— Забелязах този човек край рейса — казах на Сара.
Когато се приближихме, тя се вторачи в него, пусна ръката ми и забавихме ход.
Мъжът стигна на три метра от нас, огледа се и спря.
Е, не исках да съм с гръб към него, затова и ние спряхме на около метър и половина. Известно време тримата мълчахме, после Сара го поздрави: