— Buenos dias.
Той отговори на поздрава и я попита на английски:
— Интересувате ли се от кубинска керамика?
39
По пътя от гробището към „Парке Сентрал“ Тад ни напомни, че следобедът ни е свободен — за пълноценни индивидуални културни преживявания — до лекцията на професор Нейлбъф в пет часа. В шест и половина — вечеря в „Мама Инес“.
— Главният готвач Еразмо е готвил за Фидел Кастро и Уго Чавес — осведоми ни той. — И също за Джейн Фонда, Джак Никълсън и Джими Картър.
Всичките тези бяха получили пенсионерско намаление.
Е, дългоочакваната ни среща с нашия човек в Хавана се оказа по-безинтересна от срещата на Сара с Марсело на Малекон. Мъжът просто пъхна в ръката ѝ рекламна листовка на нощен клуб на име „Кабаре Лac Вегас“. Иначе хвърляш такива неща в първото срещнато кошче, обаче той беше казал вълшебните думи, затова на път за рейса Сара я проучи и после ми я подаде.
Имаше написан с молив адрес: Кале 37, № 570, Ведадо. И час: 22:00.
Тя ми обясни, че там сме щели да се срещнем с нашия човек в Хавана, който щял да ни предаде инструкции за срещата ни с нашия човек в Камагуей и да ни осигури транспорт.
Или да ни продаде грънци.
— На Ла Милагроса ли трябва да благодарим за това навременно чудо? — попитах.
— Вече ѝ благодарих.
— Чудесно.
Запомнихме адреса наизуст, след което Сара направи листовката на конфети и ги изхвърли в една канализационна шахта. Докато се качвахме в рейса, Антонио ни каза:
— Ще се срещнем в дъното на фоайето.
Списъкът ми с покани за танци почваше да се попълва.
Автобусът спря пред хотел „Парке Сентрал“ и Алисън ни предупреди:
— Облеклото за „Мама Инес“ е неофициално.
Което беше добре, понеже известно време щяхме да живеем и спим с едни и същи дрехи.
Със Сара слязохме от рейса и се насочихме към дъното на фоайето, където ни чакаше Антонио. Тад ни забеляза и се поколеба, преди да се качи в асансьора. Бях сигурен, че това е последната му екскурзия в Куба. Както и моята.
Антонио погледна Сара.
— Благодаря за плика. — Потупа страничния джоб на тесния си черен панталон. — И имам добра новина за вас. Снощи се обадих на когото трябва и утре сутрин в седем ще ви очакват на круизния терминал „Сиера Маестра“. — Огледа се предпазливо и продължи заговорнически: — Мъж на име Рамон ще ви посрещне на входа, ще ви преведе през паспортната проверка и ще ви качи на британския круизен кораб „Бреймар“, който в девет отплава за Бриджтаун на Барбадос. — Впери очи в нас. — Искате да заминете с него, нали? — И насочи вниманието си към Сара.
Тя кимна.
— Да.
— Добре. На борда ще ви дадат билетите и ще платите с кредитна карта. — Усмихна се. — Аз съм вашият туристически агент. И вашият ангел пазител, който ще даде на Рамон хиляда долара, за да плати на хората, които ще ви преведат през охраната.
Имаше само един възможен отговор на цялото това будалкане.
— Muchas gracias.
— De nada. — Той продължи: — Пътуването до Бриджтаун е двудневно и когато стигнете там — пак се усмихна, — можете да продължите карибската си ваканция на Барбадос.
Нищо не можеше да се сравнява с моята кубинска ваканция.
— Утре сутрин оставете съобщение на Тад и Алисън, че не се чувствате добре и ще си останете в стаите — посъветва ни той.
— Знаем.
— Освен това не бива да ви виждат да напускате хотела с багажа си, затова го оставете в стаите си, все едно излизате на утринна разходка.
— Добра идея.
— Ще си купите каквото ви е нужно на кораба.
Всъщност щяхме да заминем за провинция Камагуей, за да търсим едни шейсет милиона долара. И на Антонио щеше да му се наложи да обяснява на приятелчетата си в полицията, че двамата американос са изчезнали през нощта. Можеше да му теглят един бой.
— Рамон знае как изглеждате. Самият той е нисък, шейсетинагодишен и ще носи зелената униформа на охранителите.
Обаче всъщност беше таен агент на Министерството на вътрешните работи и имаше нашите снимки от летището.
— Трябват ви само паспортите и изходните ви визи. Имате ли въпроси?
— Не.
Антонио ни погледна и неискрено каза:
— Съжалявам за всичко това, но сте жертва на исторически събития — шахматна партия, която се играе в Хавана и Вашингтон. Вие просто сте невинните пионки.
„А бе всъщност сме виновни за нещо, ама ти не знаеш какво е, задник такъв“.
— Довечера трябва да се видя с Рамон, затова няма да дойда на вечерята, но… — Погледна мен и каза на Сара: — Предполагам, че ще се видим по-късно за тристате хиляди песо.