Страхотна сделка. Чука се, плащат му и си тръгва, пък нас ни арестуват.
— Да, ще се видим по-късно — отвърна Сара и прибави нещо на испански.
Антонио кимна, после пак ме погледна.
— Мисля, че няма нужда да се извинявам. Вие как смятате?
— Смятам, че трябва да си вървите.
Той обаче остана.
— Това е Куба. Аз съм си в родината. И имате късмет, че ви помагам да се измъкнете. Вместо да се държите арогантно, по-добре ми благодарете.
Е, понеже нямаше да ебе Сара, а щяхме ние да го преебем, отговорих:
— Благодаря ви. — И прибавих: — Gracias.
— De nada. — Кубинецът се усмихна и погледна Сара. — Нямам търпение да се видим довечера. — После си тръгна.
Тя се обърна към мен.
— Извинявай, че те забърках в това.
— Е, нали не аз трябва да спя с Антонио!
Сара се усмихна принудено.
— Мразя го.
— Овладей омразата си. — Макар че, честно казано, ако го пипнех насаме, сигурно щях да му строша врата. — По кое време ще го забавляваш?
— Потвърдих срещата ни в полунощ.
Е, така щяхме да имаме известна преднина, докато се измъкваме от Хавана.
— Какви други пълноценни културни преживявания в Куба ти се искат сега? — попитах мило.
— Трябва да приберем раницата ми.
— Да. И да проверим Кале трийсет и седем.
Излязохме в градския пек и взехме такси „Коко“ до Ведадо, после продължихме пеша до Кале 37 — улица с безлични сгради, които приличаха на складове или автосервизи. Номер 570 се оказа порутена постройка със стар дървен гаражен портал като на плевник, зарешетени прозорци и ръждива стоманена входна врата.
— Прилича на място, където може да има кола за нас — отбеляза Сара.
Сетих се за гаража, в който беше станала Касапницата на Свети Валентин, обаче не го споделих с нея.
Нямаше вероятност да ни наблюдават или следят, затова се запътихме към „Роландо“ да приберем раницата.
За петнайсет минути стигнахме до жилищния квартал, който през деня изглеждаше различен, но също толкова пуст, и ние пак биехме на очи. Снощи обаче можеше да са ни видели вездесъщите квартални виджилантес и чиватос и полицията да ни е устроила засада зад стената. „Е, сеньор и сеньорита, тая раница с пистолета и песото ли търсите?“ Споменах това на Сара и тя ме открехна:
— Чиватос донасят за приятелите и съседите си на полицията, но никога няма да предадат улика за престъпление, ако струва повече от два долара.
Ясно. С други думи, ако забележите нещо, съобщете — освен ако то не струва пари. Фасул не се купува с патриотизъм.
Наближихме ниската стена и Сара изведнъж ускори ход, прескочи оградата и след няколко секунди отново се появи с раницата, прехвърли се на тротоара и продължи по улицата. От храстите не изскочиха полицаи.
По пътя до моста над Рио Алмендарес извадих глока от раницата и го запасах под тениската си. Сега пак носехме „горещи“ улики.
Докато минавахме по моста, ми хрумна да хвърля „горещото“ оръжие в студената река, но после се замислих за тазвечерната ни среща в оня зловещ гараж, пътуването ни в кубинското сърце на мрака и срещата ни в Кайо — и си спомних мъдрите слова от тениската на Джак: „По-добре да имаш оръжие и да не ти дотрябва, отколкото да ти дотрябва и да нямаш“.
В Мирамар имахме подозрителен вид и отново отидохме на Авенида Куинта, откъдето взехме такси. Прибрахме се в хотела към четири, потни и изтощени от жегата, обаче доволни, както се чувстваш след успешен разузнавателен дозор, протекъл без никакви инциденти.
Сара се качи в стаята си да вземе душ и да се преоблече подходящо и за ресторанта „Мама Инес“, и за пущинаците, където щеше да се прави на пешеходна туристка. Последвах примера ѝ и се сбогувах с евтиния си багаж и мръсните си дрехи, освен с потната ми тениска с Хемингуей, която напъхах в найлонов плик и прибрах в раницата си.
Закопчах си банана с глока и резервните пълнители, закачих отвън на вратата табелата „Не безпокойте“ и слязох в конферентната зала, където йейлските възпитаници вече се събираха за лекцията на професор Нейлбъф за кубинско — американските отношения. При следващата си екскурзия в Куба Нейлбъф можеше да включи и случая с Дан Маккормик и Сара Ортега. Арестувани или екзекутирани? Или избягали с плячка от ерата на Батиста и оттогава насетне заживели щастливо? Настаних се и зачаках Сара.
Професор Нейлбъф се качи на подиума и започна:
— Това е история за Давид и Голиат, за Куба и Америка. Това е история за една връзка на любов и омраза, продължаваща от векове, история на отчаяние и надежда.